Значи, баща й е японец - добрият крал от приказката. Тогава кой е младият мъж, когото винаги е смятала за свой баща - светлокосият мъж с криви крака, играл футбол на разграфените спортни терени в университета? Дали не е някой, когото дядо й е обичал? Може би синът, когото е изгубил?
Ако някога види майка си, ако тя наистина е жива, мисли си Преша, ще трябва да сподели с нея всички тези неща - целия си живот по време на раздялата им. Отдавна мечтае за това, но сега има надежда - истинска надежда, че един ден вероятно ще види майка си.
Но дали да повярва, че майка й може да е жива? Дядо й е единственият човек, на когото е имала пълно доверие, а ето че се оказва, че я е лъгал през всички тези години. Щом не може да вярва на него, тогава на кого може?
Брадуел дезинфекцира врата й със спирт. Или може би някакъв вид алкохол? От него й става студено и кожата й настръхва.
- Това с чиповете е изключително лоша идея - казва Брадуел. - Покрай всички тези теории на конспирацията родителите ми се отказаха да ми сложат чип. Те бяха против това някаква свръхсила да знае къде се намираме във всеки един момент. Чипът им дава прекалено голяма власт. А нас ни превръща в мишени.
- Почакай - казва тя. Все още не е готова.
Брадуел се обляга назад.
Тя се изправя на колене.
- Какво има? - пита Брадуел.
- Партридж - казва тихо тя.
- Да?
Не е сигурна какво точно иска да го попита. Главата й прелива от въпроси.
- Какво има? - казва той. - Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Всичко.
Гласът му звучи някак безплътно, сякаш Партридж е само сън, нещо нереално, сякаш е спомен. Той помни много неща за майка си. Но самата тя е била прекалено малка, за да помни. „Спомените са като вода“ - спомня си тя думите на дядо си. И сега разбира, че това е самата истина. А може би не помни, защото майка й не е била задълго част от живота й. Дали майка й не е жената-лебед, поверила дъщеря си на грижите на онази бездетна жена?
- Помниш ли ме? Срещали ли сме се като деца?
Отначало Партридж не казва нищо. Може би неговите спомени също са се отприщили или просто се колебае дали да не скалъпи някоя история, също като дядо й. Нима не иска да запълни празнините от детството й, като един истински брат? Тя би направила това за него. Накрая той казва:
- Не. Не те помня - но после продължава бързо: - Но това не означава нищо. Били сме прекалено малки.
- Помниш ли майка ти да е била бременна?
Той поклаща глава и прокарва ръка през косата си.
- Не помня.
Главата й прелива от въпроси. „Какъв беше ароматът на майка ми? Какъв беше гласът й? Приличам ли на нея? Или двете сме различни? Дали ще ме обикне? Обичала ли ме е изобщо? Или просто ме е забравила?“
- Как се казвам? - прошепва тя. - Явно името ми не е Преша. Била съм сираче. По всяка вероятност дядо ми изобщо не ме е познавал. Неговата фамилия е Белз. Но не и моята. И със сигурност не съм Уилъкс.
- Не знам как се казваш - признава Партридж.
- Дори име си нямам.
- Със сигурност имаш име - възразява Брадуел. - И все някой го знае. Ще разберем какво е то.
- Седж - изрича Партридж и очите му се наливат със сълзи. - Ще ми се да го познаваше. Той щеше да те хареса.
Седж е мъртвият му брат. Нейният мъртъв полубрат. Светът е ужасно място - дава ти едно, но ти взема друго.
- Съжалявам.
- Няма нищо - отвръща Партридж.
Колкото й необяснимо да й се струва, Седж й липсва. Имала е още един брат. Имала е още едно близко същество на този свят. Но сега него го няма.
Преша прочиства гърлото си. Точно сега не иска да плаче. Налага се да бъде силна.
- А ти, Партридж, защо нямаш чип? - пита тя. - Теб защо не те следят?
- Брадуел има право за чиповете. Баща ми казваше, че и двамата му синове могат във всеки един момент да се превърнат в мишени.
- В картичката за рождения му ден беше скрито най-обикновено проследяващо устройство, но може да е имало и други - казва Брадуел. - Така или иначе изгорихме всичките му вещи.
- Но после сте поставили това проследяващо устройство на единия от плъховете - казва Преша.
- Как разбра?
- Досетих се - сега не й се навлиза в подробности. Просто иска да приключат с всичко това. Тя ляга отново по корем и казва: - Готова съм.
Брадуел се навежда ниско над нея. Може би да й прошепне нещо? Тя обръща глава на една страна и я отпуска на ръката си. Но той не казва нито дума. Вместо това прибира косата зад ухото й. Един почти незабележим и деликатен жест, също като нежния допир на едрите му ръце, на какъвто не вярваше, че е способен. Та той е още дете. Дете, израснало съвсем само. Той е корав, силен и гневен - но също и нежен. И неспокоен, решава тя, заради пърхащите крила на гърба му.