- Преша, нямам никакво желание да правя това. Ще ми се да не се налагаше.
- Няма нищо - прошепва тя. - Извади го - по извивката на носа й се плъзва една сълза. - Просто го извади.
Брадуел дезинфекцира отново мястото, след което тя усеща допира на пръстите му. Ръцете му треперят. Явно се опитва да се овладее, защото поставя ръка на врата й и спира.
- Партридж, ще ми трябва помощта ти - казва той.
Партридж се приближава.
- Дръж здраво - казва Брадуел. - Ето тук.
Следва миг на колебание. После тя усеща, че Партридж притиска главата й с ръка.
- По-силно - казва Брадуел. - Не трябва да мърда.
Ръката му стяга главата й като в менгеме.
Преша усеща, че Брадуел опира коляно на гърба й. Усеща допира на ръката му. Той притиска пръсти на врата й, този път по-силно, и забива острия като скалпел нож в малкия промеждутък между палеца и показалеца си.
Тя надава писък, какъвто не е предполагала, че може да излезе от устата й. Усеща болката като нещо живо вътре в себе си. Скалпелът потъва още по-дълбоко. Този път не крещи, защото дъхът й пресеква. Несъзнателно прави опит да изрита Брадуел от гърба си. И въпреки че болката я е завладяла, събуждайки всичко най-първично у нея, сега поне знае, че не бива да мърда главата си.
- Спри - казва Партридж.
Но Преша не може да прецени на нея ли говори, или на Брадуел. Да не би нещо да не е наред? Би могъл да й причини парализа. Всеки от тях си дава сметка за това. Тя усеща струйките кръв, стичащи се от двете страни на врата й. Дишането й се учестява. Собствената й кръв капе на пода. Забелязва образуващата се тъмночервена локвичка. Трябва да се стегне и да издържи на болката. Цялото й тяло изгаря отвътре. Спомня си горещината по време на Детонациите, връхлитащите една след друга горещи вълни. Спомня си също какво е да си нямаш никого, да останеш сам-самичка в целия свят. Наистина ли помни това? Или просто пази спомена за усилията да си спомни? Вижда отново онази млада и красива японка - нейната майка, която беше умряла и която сега умира за втори път, защото се оказа, че тази жена не й е майка. Тя е само една непозната, едно чуждо лице. Кожата й е стопена. Лежи на пода сред цял куп тела, багаж и преобърнати метални колички. Въздухът се изпълва с пепел и тогава я залива нова гореща вълна. В този миг около ръката й се увива друга ръка, а кръвта бучи в ушите й. Тя затваря очи, след което ги отваря и затваря отново. Навремето имаше една играчка - нещо като бинокъл с бутон, а при всяко негово натискане картинките вътре се сменяха. Тя отваря и затваря очи, после ги отваря отново, надявайки се да види различна от предишната картина.
Ала там е само мръсният под, болката и отново мръсният под.
Тогава тя казва:
- Партридж, майка ми пееше ли приспивни песни?
- Да - отвръща той. - Пееше.
Това вече е нещо. Едно добро начало.
Преша
Изток
НА ТИЛА НА ПРЕША е поставено тънко парче плат, подгизнало от кръв и пристегнато с кожената препаска, която виси на шията й като вратовръзка, за да държи превръзката на мястото й. Тя притиска допълнително болезнената рана, като лежи на един от палетите на пода, опряла тил на стената.
Почистен от кръвта, чипът се оказва бял. Той лежи на пода подобно на изгубен зъб - нещо, вкоренено дълбоко в нея, което вече го няма. По някаква странна причина не се чувства, сякаш се е отървала от него, а тъкмо напротив, като че ли е изгубила връзка с поредния близък човек - някой, който я е наглеждал. От този факт й става мъчно, въпреки че си дава сметка, че това наглеждане няма нищо общо с родителската любов.
Брадуел не може да си намери място от ярост. Крилата на птиците на гърба му трептят непрекъснато. Той изважда една косачка за трева, след което я пъха обратно на мястото й. После взима една мистрия и втренчва поглед в земята.
Партридж сяда до Преша на палета.
- Какво му става?
- Побеснял е - отвръща Преша. - Да го оставим намира.
- А ти добре ли си? - пита я Партридж.
Тя повдига главата на куклата. Очите на куклата се отварят. Дори клепачите й са покрити с пепел. Миглите са сплъстени. Малката дупчица между устните й е също задръстена с прахоляк. Тя потрива пластмасовата глава със здравата си длан и усеща вътре изгубената си ръка. Ето как възприема майка си в момента - едно застинало присъствие точно под повърхността на нещата.