- Стига да не се движа... - дори не довършва изречението. Ядосана е на Партридж. Но защо? Да не изпитва завист към него? За разлика от нея той има спомени за майка им. Освен това е бил приет в Купола. Отново за разлика от нея.
- Това ли беше? - казва Партридж, кимайки към чипа на пода. - Такива неприятности за нещо толкова малко.
Той спира за момент, след което добавя:
- Наистина не знаех - прошепва той. - Научих - чак когато и ти. Никога не бих скрил такова нещо от теб.
Преша дори не може да го погледне.
- Исках само да го знаеш.
Тя кимва. От това движение я пронизва остра болка, която тръгва от врата й и обхваща задната част на главата.
- Какво мислиш за нея сега? - пита Преша.
- Не знам.
- Още ли я смяташ за светица. Все пак е изневерила на баща ти - казва Преша. - Има извънбрачно дете, копеле. - Никога досега не се е възприемала като копеле. В известен смисъл това й харесва. Чувства се някак по-жилава.
- Не дойдох тук с очакването да получа лесни отговори - отвръща Партридж. - Радвам се, че те има.
- Благодаря - казва тя с усмивка.
- Странното е, че баща ми сигурно е знаел. Наблюдавал те е през всички тези години, така че явно е знаел. Чудя се как ли го е приел.
- Обзалагам се, че не много добре.
Преша взима чипа със здравата си ръка. Очите й се наливат със сълзи. В съзнанието й се очертава думата майка - за нея символ на приспивни песни -и татко - когото свързва с онова топло палто. А самата тя е само една червена точица, пулсираща като сърдечен ритъм на някой екран. Да, Куполът е знаел за нейното съществуване. Наблюдавали са я може би през целия й живот. Но не е изключено родителите й също да са я наблюдавали.
- Майка ти ходеше ли на църква? - Брадуел се обръща рязко към Партридж.
- Всяка неделя се регистрирахме с картите си, като всички останали -отвръща Партридж.
Преша се сеща за термина „картодържател“. Беше го чула по време на минилекцията, която Брадуел им беше изнесъл за сливането между църквата и държавата. Посещаващите църквата миряни имали карти. И тяхното присъствие там се записвало.
- Не всички - отвръща Брадуел. - Не и онези, които отказаха да посещават службите, щом църквата и държавата станаха едно цяло, а после бяха застреляни в собствените им легла.
- Защо му зададе този въпрос? - пита Преша.
Брадуел сяда отново и отвръща:
- Защото в посвещението, написано на картичката, имаше религиозна препратка. Партридж, какви бяха точните думи?
- „Нека свелината те води навсякъде. Следвай душата си. Защото тя има крила. Ти си моята пътеводна звезда, също като онази, която изгря на изток и направляваше Мъдреците.“
- Звездата, изгряла на изток, и Мъдреците ги има в Библията - обажда се Преша. Дядо й помнеше наизуст цели пасажи от Библията, които често цитираше на погребения.
- Но това беше ли типично за майка ти? - пита Брадуел.
- Не знам - отвръща Партридж. - Тя беше вярваща, но казваше, че отхвърля християнството, наложено от правителството, именно защото е християнка. Твърдеше също, че правителството е откраднало родината й и Бога. А един път каза на баща ми: „Теб също. Откраднаха те от мен“.
Партридж се обляга назад, сякаш едва сега си спомня тези думи.
- Странното е, че през цялото време са били в главата ми. Почти я чувам как ги изрича.
На Преша й се иска тя също да можеше да си спомни нещо, казано от майка й, да си спомни гласа й. Ако жената, пееща онази приспивна песен, е била майка й, тогава разполага с нещо - текст на песен, нечии чужди думи.
- Значи, посланието може да е било искрено - обръща се Брадуел към Партридж.
- Ако е искрено, тогава какво? - пита Партридж.
- Значи, е безполезно - отвръща Брадуел.
- И да е искрено, пак има някакъв смисъл - възразява Преша. - Тоест, не е безполезно.
- Тъкмо в този момент за нас е безполезно - казва Брадуел. - Майка ти е искала да си спомниш някои точно определени неща. Знаци. Кодирани послания, като огърлицата. Затова се надявах посвещението да ни заведе при нея. Но може би просто е искала да се сбогува с теб и да ти даде съвет, който да помниш до края на живота си.
За известно време тримата потъват в мълчание. Преша се обръща и обляга гръб на студената стена. Ако това наистина е съвет, какво точно е имала предвид майка им? „Следвай душата си. Защото тя има крила. Нека свелината те води навсякъде.“ Представя си, че душата й има крила. Представя си как следва душата си. Но къде би могла да я отведе тя? Нима има къде да отиде? Наоколо са само Разтопените земи и Мъртвите полета. И няма светлина в истинския смисъл на думата - защото целият свят е покрит с мръсно було от пепел. Преша си представя как вятърът развява това було, сякаш спуснато пред лицето на жена, която го кара да потрепва с дъха си -сякаш това е лицето на майка й, скрито от поглед. Ами, ако майка й е наистина жива някъде там навън? И как ще насочваш някого, когато всички естествени ориентири са заличени от лицето на Земята?