„Ти си моята пътеводна звезда, също като онази, която изгря на изток и направляваше Мъдреците“, изрича Партридж.
- Не мислите ли, че иска от нас да тръгнем на изток?
Брадуел изважда една карта от вътрешния джоб на якето си - същата, която използваха, за да намерят улица „Ломбард“. Той я разгръща на пода. Куполът, разбира се, се намира на север, заобиколен от пустя земя, преминаваща в млади горички в покрайнините на града. Разтопените земи представляват затворени жилищни комплекси, заемащи най-източните, южни и западни части на града. А отвъд този обръч се простират Мъртвите полета.
- Хълмовете източно от града са национален резерват - казва Брадуел.
- А в приказката жената-лебед намира подслон под земята. Може сред
тези хълмове да има подземен бункер - предполага Преша.
- В такъва случай утре поемаме на изток - казва Партридж.
- Ами ако грешим? - обажда се Преша.
- Не ми харесва тази нагласа - отвръща Партридж.
- Това е единствената насока, с която разполагаме - заявява Брадуел.
Преша го поглежда. Успява да различи златистите точици в
тъмнокафявите му очи. Никога досега не ги е забелязвала. Изглеждат прекрасно - като капчици мед.
- Ние ли? - казва му Преша. - Мислех, че дългът ти е вече изплатен.
- Още съм с вас - отвръща Брадуел.
- Освен ако не го правиш заради себе си.
- Така да бъде, правя го заради себе си. Имам си причини за това. Сега доволна ли си?
Преша свива рамене.
Брадуел поема ръката й в своята и поставя огърлицата на дланта й.
- Трябва да я носиш - казва той.
- Огърлицата не е моя - възразява тя.
- Напротив, твоя е - отвръща Партридж. - Сигурен съм, че майка ни би искала да я носиш. Все пак си нейна дъщеря.
„Дъщеря“ - думата й звучи някак чуждо.
- Какво ще кажеш? - пита я Брадуел.
- Добре - съгласява се Преша.
Брадуел разтваря изящната закопчалка. Преша се завърта и повдига косата си, внимавайки за превръзката. Той се пресяга през главата й, придържайки двата края на верижката. После закопчава катарамата. След което я пуска и казва:
- Отива ти.
Преша вдига ръка и докосва медальона с показалец.
- Никога не съм носила истинска огърлица. Не и доколкото помня.
Медальонът виси точно под възела на кожената препаска, придържаща
превръзката на врата й, точно в малката вдлъбнатина на ключицата й. Скъпоценният камък хвърля ясносини отблясъци. Някога тази огърлица е принадлежала на майка й. Докосвала е кожата й. Ами ако е била подарък от баща й? Дали някога ще научи нещо за него?
- В този момент ми приличаш на нея - обажда се Партридж. - По начина, по който накланяш глава, и в някои жестове.
- Наистина ли? - мисълта, че може да прилича на майка си, я прави много по-щастлива, отколкото е очаквала.
- Ето - добавя той, - имаш същата усмивка.
- Ще ми се дядо ми да можеше да я види - казва им тя, спомнила си мига, в който дядо й й беше подарил сабото, след което беше казал, че му се иска да й даде нещо много по-красиво, тъй като заслужавала.
И ето че сега го има - малко късче красота.
Преша
Бутала
ПАРТРИДЖ ЗАСПИВА ПРЪВ. Той лежи по гръб, вдигнал наранената си ръка на сърцето. Преша се намира на другия палет, а Брадуел - на пода. Сам беше настоял за това, но сега Преша го чува да се върти, опитвайки се да се настани по-удобно.
- Достатъчно. Не мога да заспя при целия този шум - казва тя. - Ще ти направя място.
- Няма нужда. Тук ми е добре.
- След всичко, което направи, сега и мъченик ли искаш да се изкараш? Това ли се опитваш да постигнеш?
- Не тръгнах след теб само защото дължах услуга на дядо ти. Опитах се да ти кажа по-рано, но ти не искаше да чуеш.
- Единственото, което чувам в момента, е, че се каниш да спиш на пода, за което аз трябва да се чувствам виновна.
- Добре де - отвръща той, след което се изправя и ляга до нея на дървения палет.
За разлика от нея той не може да легне по гръб - заради птиците, които също се приготвят за сън. Той се обръща към Преша. За миг тя си представя, че се намират на полето под ясното нощно небе, покрито със звезди. В стаята е тихо. Но тя не може да заспи.