- Аз ли? - учудва се Брадуел. - Понякога ме е страх толкова много, че се чувствам като чичо ми, приклещен под колата, с всички онези бутала в гърдите. Изпитвам прекалено много неща. Чувствам се сякаш ме пребиват до смърт, само че отвътре. Разбираш ли какво имам предвид?
Тя кима. За миг се умълчават. Тогава чуват, че Партридж промърморва нещо в съня си.
- Ами... - започва Преша.
- Какво?
- Защо тръгна след мен, щом не е било заради дядо ми?
- Знаеш защо.
- Не, не знам. Ти ми кажи. - Двамата са толкова близо един до друг, че Преша усеща топлината на тялото му.
Той поклаща глава и казва:
- Имам нещо за теб - той посяга към якето си. - Отбихме се у вас да те търсим. Но дядо ти го нямаше.
- Да, знам - отвръща Преша. - Той е в Купола.
- Отвлекли са го?
- Той е добре. В момента е в болница.
- И все пак - възразява Брадуел - не съм сигурен дали...
Точно сега не иска да говори за дядо си.
- Каза, че имаш нещо за мен?
- Ето какво намерих.
Той изважда нещо от джоба на якето си и го поставя там, където ребрата й се съединяват с извивка.
Една от нейните пеперуди.
- Тази фигурка ме накара да се замисля - казва той - как е възможно все още да съществува нещо толкова малко и красиво.
Страните на Преша пламват. Тя повдига пеперудата и я задържа така за известно време, за да може да зърне бледата светлина, проникваща през крехките прашни крилца.
- Всички преживени загуби се натрупват - казва той. - Няма как да усетиш едната, без да почувстваш тежестта на всички останали. Но тази фигурка ми се струва като антидот. Не мога точно да го обясня, но сякаш виждам, че някой все още се бори.
- Сега ми изглеждат като загуба на време. Дори не могат да летят. Ако ги навиеш, крилата им започват да пърхат, но само толкова.
- Може би просто не е имало къде да отидат.
Лайда
Малка синя кутийка
ЗА ДА УБИВА ВРЕМЕТО, Лайда преплита отново и отново своята рогозка, ала крайният резултат никога не я удовлетворява напълно. Тя си тананика мелодията на „Блести, блести“.
Още никой не е дошъл да я види - нито лекарите, нито майка й. Отбиват се само надзирателките, носещи подноси с храна и хапчета. И това е всичко.
Когато се събуди на сутринта, след като червенокосата й беше предала съобщението си на малкия правоъгълен прозорец, момичето вече го нямаше. Може все пак да е била луда. На кого би му хрумнало, че може да събере достатъчно хора, с които да превземе Купола? „Кажи му.“ На кого, на Партридж ли? Да не би червенокосата да смята, че по някакъв начин Лайда поддържа връзка с него. И изобщо защо да му казва подобно нещо? Червенокосата май наистина ще се окаже луда. Някои хора тук несъмнено са луди. Нали тъкмо затова съществуват подобни места. А що се отнася до Лайда, тя е просто едно изключение.
На другата сутрин в стаята на червенокосата се появи друго момиче. Новата не беше на себе си от страх. Всъщност Лайда изпита облекчение. Иначе какво щеше да каже на червенокосата след посланието? Ако някой ден излезе оттук, не можеше да позволи да я видят в компанията на някакви лунатици, а още по-малко в компанията на революционни лунатици. В Купола нямаше революционно настроени елементи. Това беше едно от хубавите неща на това място. Не се налагаше да се тревожат от избухването на подобен вид конфликти, както беше преди Детонациите.
Лайда не отиде повече на трудова терапия. Едва отпусната, привилегията скоро й беше отнета. Попитала беше надзирателките кога ще й разрешат отново. Но те не знаеха. Би могла да се опита да научи от тях нещо повече, ала това изглеждаше опасно. Пък и така само щеше да признае, че не знае нищо. А тя иска да създаде тъкмо обратното впечатление.
Този ден обаче, малко преди обяда, в стаята й се появяват две надзирателки, които й съобщават, че трябва да я отведат в медицинския център.
- Дошла е заповед за моето преместване? - пита Лайда.
- Не сме сигурни - отвръща едната надзирателка. Втората жена я чака от другата страна на вратата. - Не разполагаме с допълнителна информация. Знаем само къде трябва да те оставим.
Преди да я изкарат от стаята, те закопчават ръцете й с някакво пластмасово заключващо устройство, стегнато толкова силно, че Лайда усеща пулса си. В коридора се разминава с две лекарки. Едната прошепва на другата:
- Необходимо ли е това? Помисли само за Джилис.
Джилис е малкото име на майка й. Струва й се странно, като ги чува да говорят за нея толкова непринудено. Не искат майка й да я види с белезници, какъв срам. Това означава ли, че ще види майка си, преди да я преместят.
Като жест на състрадание те казват на надзирателките да махнат белезниците. Едната е само с няколко години по-голяма от Лайда, която си задава въпроса дали надзирателката не е посещавала академията и дали не са се засичали по коридорите. Тогава служителката изважда голям нож с червена дръжка и го подпъхва между пластмасовите белезници и едната китка на Лайда. За един кратък миг момичето си представя какво би станало, ако острието се забие в китката й. Все още е облечена с белия гащеризон и белия шал на главата си. Кръвта й ще остави яркочервени петна върху бялата материя. Накрая й казват да върви със сключени пред себе си ръце и тя ги послушва.