- Къде навън?
- Навън от Купола, от другата страна.
- Навън от Купола? - това е смъртна присъда. Въздухът там не става за дишане. Освен това ще я нападнат. Онези нещастници там ще я хванат, след което ще я изнасилят и убият. Извън Купола дърветата имат очи и зъби. А земята поглъща момичетата, запазили поне отчасти човешкия си облик. Изгарят ги живи на клада, след което ги изяждат. Ето на какво място отива. Навън.
- Специалните сили ще те заведат на едно място навън и ти ще трябва да подмамиш сина ми обратно.
- Сигурен ли сте, че е жив?
- Да, поне през последните няколко часа и няма признаци за промяна.
Това я изпълва с малка доза облекчение. Може наистина да успее да го
примами обратно. Може дори Уилъкс да им позволи да се оженят. О, не, какво ще стане с нея, когато разберат, че той не я обича? Че се е държал мило само защото му е помогнала да открадне ножа?
Уилъкс пляска с ръце и се обажда на някакъв невидим асистент.
- Пусни номер сто двайсет и седем - Партридж - а после се обръща към Лайда: - За да се убедиш с очите си.
Екранът на компютъра оживява и на него се появява Партридж. Изглежда мръсен, изтощен и охлузен, но все пак е Партридж. С неговите светлосиви очи и силни бели зъби - един от тях леко прихлупен върху съседния. Наблюдават го през нечии чужди очи. През очите на момиче. Лайда успява да зърне тялото на момичето, когато тя поглежда надолу, а после обратно към Партридж.
Тогава той прошепва на момичето:
- Научих чак когато и ти. Никога не бих скрил такова нещо от теб.
„Такова нещо ли?“, пита се Лайда. Няма съмнение, че познава добре
момичето. Да имаше начин да види лицето й! Момичето не гледа вече към Партридж. Тя изучава с очи задната стена на помещението, отрупана с изпотрошена изкорубена техника. Двамата се намират извън Купола.
- Исках само да го знаеш - казва Партридж. Тогава лицето му се появява отново и се вижда още, че ръката му е увита в окървавена превръзка и я държи притисната до гърдите си. Той се усмихва на момичето.
То кима. Личи си по накланянето на ъгъла на камерата.
- Какво мислиш за нея сега? - пита Преша.
„За мен ли говорят?“ - пита се Лайда. Защо иначе Уилъкс ще й показва този клип?
- Не знам - отвръща Партридж.
Екранът почернява отново.
- Той е ранен - казва Лайда. - Какво е станало с ръката му?
- Малка злополука. Нищо сериозно. Тук можем да поправим почти всичко.
- Защо ми показахте този клип?
- За да се увериш, че е жив и е добре! - отвръща Уилъкс.
Не му вярва. Показа й го, за да я накара да ревнува. Проблемът е, че тя лъже не само тях, но и себе си. Всъщност тя целуна Партридж, а не той нея. И той никога не й е казвал, че я обича. Всичко е една голяма лъжа. Нека се опитва да събуди ревността й, щом иска. Това е без значение за нея. Защото не можеш да изгубиш човек, когото никога не си имал.
Но това не е всичко. Партридж беше отвърнал на целувката й, а когато тя се отдръпна от него, изражението му беше неописуемо. Той изглеждаше едновременно изненадан и щастлив. Замисляйки се за лицето му, тя се усмихва. Нека Уилъкс да прави каквото иска с информацията, с която разполага. Тя отново си спомня как Партридж й беше прошепнал: „Да се държим като всички останали, за да не предизвикаме подозрения“. Това бяха точните му думи. Да се преструват, че са като останалите. Защото бяха различни, не бяха като тях. Това беше нещо като признание, тяхната обща тайна.
- Защо се усмихваш? - пита я Уилъкс.
- Защото това е добра новина. Синът ви е жив.
Уилъкс я поглежда изпитателно, след което взима бледосинята кутийка и й я подава.
- Ще предадеш тази кутия на един войник - казва той. Ръката му отново потреперва. - Надявахме се да ни съдейства, но вече има участие в смъртта и унищожаването на един от нашите оперативни работници - той поема дълбоко дъх и издиша. - Наблюдавам я в продължение на дълги години. Лъскава примамка, която се надявах да ме заведе при един точно определен човек. Но се оказа напълно безполезна. Лъскава примамка, която ще му помогне да хване някого навън? Но кого? Лайда обаче задава един доста по-прост и позволен въпрос:
- Може ли да попитам какво има в кутията?
- Разбира се - отвръща той и този път тя забелязва едно съвсем леко потреперване, едва доловимо поклащане на главата му. - Отвори я. На теб едва ли ще ти говори нещо, но войникът, за когото ти споменах - Преша Белз, със сигурност ще разбере посланието, което й изпращаме. Това нещо може да й напомни на кого трябва да бъде лоялна. Предай й, че нищо друго не е останало.
„Нищо друго от какво?“, мисли си тя, но премълчава въпроса. Няма никакво желание да отваря кутията, но просто трябва да разбере. Тя поставя ръка на капака и го повдига, след което разгъва тънката амбалажна хартия вътре. Когато я разтваря, точно по средата вижда един малък вентилатор с безжизнено моторче и застинали пластмасови перки.