Тя прави няколко крачки напред. Подхлъзва се на песъчливата почва. До този момент е свикнала с облицованите с плочки помещения на девическата академия, с каменните пътеки, пресичащи затревените площи, без да поддават под краката й и с гумената повърхност на подовете в центъра за рехабилитация. Тъй като се намира на възвишение, Лайда съвсем естествено ускорява крачка, осъзнавайки, че е напълно сама под взора на истинското слънце и под групата облаци, които изглеждат неразривно свързани с небето, с вселената, и тогава тя започва да тича. Девическата академия няма никакви спортни отбори, въпреки че всяка сутрин загряват с упражнения в гимнастическия салон в продължение на цял час, облечени в еднакви спортни екипи - шорти и тениски на райета с къс ръкав, които се закопчават отпред. Тя ненавижда спортните екипи и гимнастиката. Кога последно беше тичала така? Всъщност тя е доста бърза. Носи се сигурно на краката си надолу по хълма.
Тя продължава да тича, наближавайки все повече горския пояс около града. В този момент до слуха й достига някакво жужене, нисък електрически пулс. Идва някъде от закърнелите дървета, но не може да определи с точност посоката. Тогава тя се заковава на място, но въпреки това продължава да има чувството, че още е в движение, което я учудва. Равномерният тропот на краката й надолу по хълма сега се е пренесъл в гърдите й. Тя претърсва горите с поглед и зърва едра фигура, която се придвижва бързо, излъчвайки сияние. „Спокойно - казва си тя. - Те са машини. А не човешки същества.“
Това утеха ли трябва да бъде?
- Кой е там? - надава вик. - Покажи се!
Фигурата проблясва отново, сякаш кожата й отразява светлината.
Тогава съществото се изправя в цял ръст и поема напред на своите дълги, мускулести крака с предпазливата походка на паяк. Лайда решава, че сигурно принадлежи към Специалните сили заради своята плътноприлепнала униформа в тъмна комбинация от камуфлажни цветове, за да се слива с калта и пепелта. Белезникавите ръце с изпъкнали мускули са отрупани с оръжия, лъскави черни оръжия, чието име Лайда не знае. Дланите на съществото са твърде големи за ръста му, но въпреки това прилягат идеално на дръжките на оръжията. Тя зърва и стоманения отблясък на ножове, които й се виждат още по-страшни, сякаш съществото пред нея е подготвено да убива от близка дистанция.
Лицето му е със силно изразена челюст, изпито и някак мъжествено, въпреки че не би могла с категоричност да го определи като мъжко. Очите му представляват тесни резки, над които е надвиснало изпъкнало чело. Съществото се втренчва в нея, приближавайки се още повече. Лайда не смее да помръдне.
- Дошъл си тук, за да се срещнеш с мен? - казва тя. - Ти си от Специалните сили, нали?
Той подушва въздуха около нея и кимва.
- Знаеш ли коя съм аз?
Той кима отново. Ако не е човешко същество, тогава какво е? Защо работи за Купола? Да не е някой несретник, когото са видоизменили така, че да може да защитава Купола?
- Знаеш ли къде трябва да ме заведеш?
- Да - гласът е човешки. Всъщност в него се долавя някаква меланхолия и копнеж. Накрая той казва: - Знам коя си.
Думите му я изпълват със страх. Без сама да знае защо.
- Аз съм поверена на теб - отвръща тя, надявайки се, че това е имал предвид. - Или по-скоро твоя заложница.
- Разбира се - казва той, след което се обръща и прикляка ниско долу. -Ще те нося. Така ще стане по-бързо.
Тя се поколебава.
- Ще ме носиш на конче? - учудва се, че си е послужила с този израз. Не го е използвала открай време.
Той не отговаря нищо, а само продължава да седи неподвижно.
Лайда се оглежда наоколо. Очевидно няма друг избор.
- Дадоха ми тази кутия - казва тя. - Трябва да я предам на един човек.
Той протяга ръка и взима кутията.
- Ще я прибера на сигурно място.
Тя се поколебава отново, но след това се покатерва на гърба му. След това увива ръце около якия му врат.
- Готово - казва тя.
Тогава той се втурва напред, навлизайки в гората в посока обратна на града. Походката му е бърза и плавна, почти безшумна. Приземява се леко, дори когато прескача по-големи скали или храсти. Понякога спира рязко, скривайки се зад група дървета. Лайда чува отривистия лай на скитащо куче и някаква песен. Някой пее! Хората извън Купола продължават да пеят? Това я смайва.