Отново се понасят в бяг. Студеният въздух изпълва дробовете й. Чувства се останала без дъх. Шалът покрива не само носа и устата, но и ушите й, улавяйки силните пориви на вятъра. Това ли е чувството да яздиш кон -вятър, дървета и скорост? Намира се на гърба на войника, обвила ръце окола шията му и крака около кръста му - сякаш отново е малко дете. Само че той не е войник. Дори не е човешко същество в пълния смисъл на думата. А тя не е дете. Тя е просто една примамка.
До слуха й достига същото онова електрическо жужене. Звукът се разнася от най-различни посоки. Той спира, свива ръце около устата си и отвръща с някакъв недоловим за нея повик - навярно звук извън човешкия слухов обхват. Но разбира, че е повик заради вибрацията, която усеща да преминава през тялото му. Той замръзва напълно неподвижно.
- Ще чакаме - казва той, след което се отпуска на колене, помагайки й да слезе на земята.
Тя се изправя на крака, чувствайки се замаяна.
- Знаеш ли кого търсим?
Той я изглежда остро през рамо, сякаш засегнат от съмнението й.
- Разбира се.
- Съжалявам.
Стоят в очакване още известно време.
- Откъде ме познаваш? - пита Лайда.
Той я поглежда през цепките на очите си.
- Бях - отвръща той.
- Беше какво?
- Бях - повтаря той. - Но вече не съм.
Едва сега Лайда забелязва, че той не е чак толкова възрастен - може би само няколко години по-голям от нея. Но в лицето му не открива нищо познато - изпъкналото чело, изразената челюст. И все пак възможно ли е някога да е бил съвсем друг човек?
- От академията ли те познавам? Учил ли си там?
Той се втренчва в нея, сякаш се опитва да си спомни нещо отдавна забравено.
- Учил си в академията. А после са те взели в Специалните сили. И са те превърнали в това, което си сега?
Тя се замисля за малкия елитен корпус. Не може да е истина. Това би било невъобразима жестокост. Тя повдига ръка. Докосва едно от оръжията му. Тогава забелязва точно къде металът се слива с кожата на ръката му.
Той не обелва нито дума, дори не помръдва. А просто вдига очи към лицето й.
- Ами семейството ти? Те знаят ли, че си тук?
- Бях - отвръща той. - Но вече не съм.
Преша
Светлина
ПРЕША СЕ ЧУВСТВА ИЗГУБЕНА. Около колата се вдигат облаци прах. Пустият пейзаж се простира далече пред тях. На изток. Там, където навремето имаше национален резерват. Това е всичко, с което разполагат. А може дори да не е истинска следа. Може нищо да не означава.
- Може да използваме димни сигнали - казва Преша.
Брадуел я изглежда остро.
- Имаш право - отвръща той, сякаш е обмислял същата идея. - От Купола със сигурност ще видят димните сигнали, но нямаме голям избор.
- Кажи го отново - обръща се Преша към Партридж. - Текста на картичката. Започни от самото начало. Ел Капитан още не го е чул.
- Какъв е смисълът? - отвръща Партридж. - Тук няма нищо. На изток има само един хълм, а отвъд него още пустеещи земи. Чудя се какво изобщо търсим тук, освен че рискуваме живота си?
- Кажи го отново - настоява и Брадуел.
Партридж въздъхва.
„Нека свелината те води навсякъде. Следвай душата си. Защото тя има крила. Ти си моята пътеводна звезда, също като онази, която изгря на изток и направляваше Мъдреците. Честитит рожден ден, Партридж! С обич, мама.“ Та-дам!
- Нека светлината те води навсякъде - повтаря Ел Капитан.
- Светлината - обажда се Хелмут.
- Нищо не ми хрумва - казва Ел Капитан.
- Нищо - повтаря Хелмут.
Преша разкопчава колието - болка пронизва тила й. Тя втренчва поглед в медальона на дланта си и в синия скъпоценен камък. Тя го вдига към окото си и примижава срещу камъка, който оцветява запустялата земя в синьо.
- На какъв принцип работеха 3Dочилата? Нали се сещате, онези, които хората носели в кината, докато похапвали от малки хартиени кофички?
- Имало е различни видове - казва Брадуел. - При едните се използвали лещи в два различни цвята, една червена и една синя, които създавали усещането за филм, при който на екрана се излъчват едновременно два различни образа. Другите били поляризирани, като различните лещи пречупвали хоризонталните и вертикалните образи.
- Възможно ли е да се изпрати светлинно съобщение, което да бъде забелязано само през определен вид леща? - изрича Преша, разсъждавайки на глас.
- В Купола имаше едно момче на име Арвин Уийд, което изпращаше съобщения на момичетата, като излъчва светлинни сигнали на моравата между двата пансиона с помощта на лазерна писалка - обяснява Партридж, като почуква с пръст по стъклото, загледан навън, сякаш се опитва да си представи същата тази морава. - Говореше се, че се опитвал да изобрети такъв вид лазер, който само приятелката му да може да вижда.