- Какво търсиш тук? - пита я Партридж, въпреки че се досеща за отговора или поне за част от него. Тя е заложница. Довели са я тук, за да го принудят да вземе решение. Въпросът е - какво решение?
- Партридж - прошепва тя и тогава той забелязва синята кутия в ръцете и. За момент се пита дали не е изминала целия този път само за да му даде нещо, което е забравила - може би бутониера за танците? Дава си сметка, че в тази мисъл няма никаква логика, но не може да се отърси от нея.
Тя повдига кутията.
- Това е за някого на име Преша Белз - казва тя и обхожда с поглед стоящите пред нея хора.
Преша пристъпва напред, приближавайки се към Лайда. Но въпреки това няма никакво желание да приеме кутията.
Лайда също се поколебава.
- Ти ли си лебедът? - пита я тя.
- Какво каза? - отвръща Партридж.
- Кой от вас е лебедът? - пита Лайда.
- Някой ти е казал нещо за лебеда? - обажда се отново Партридж.
- Дошли са тук за лебеда - отвръща Лайда, след което пъха кутията в ръцете на Преша. Иска да се отърве от подаръка. Защото се бои от него. -Това е всичко, което знам.
Преша поглежда към Лайда, а после и към събралите се около нея войници. Червените светлинки на пушките им са застинали на гърдите на Преша. Ръцете и треперят. Тя отваря кутията и разгръща амбалажната хартия. После се взира в предмета, който лежи вътре, и в първия момент на Партридж му се струва, че значението на подаръка и убягва. Но тогава тя вдига очи от него и оставя кутията да падне на земята. Лицето и е пребледняло. Тя отстъпва олюлявайки се назад и се свлича на колене.
Лайда посяга към нея или може би към кутията, но войникът я дръпва обратно.
- Стани! - кресва й той. Преша вдига поглед. Върху челото й попада червената точка от насочената към нея пушка. Тогава войникът додава малко по-тихо: - Ставай. Хайде. Време е.
В този смекчен тон - или може би в ритъма на думите - Партридж разпознава гласа на брат си, който го кара да се събуди, издърпвайки завивките от него, когато беше просто едно поспаливо хлапе.
„Ставай. Хайде. Време е.“
Седж!?
Преша
Тунел
ОТНАЧАЛО ПРЕША СИ КАЗВА, че дядо й не е мъртъв. Сигурно са извадили вентилатора, оперирали са гърлото му и са го зашили. Тя продължава да седи на колене. Няма сили да се изправи. Вдига очи към лицето на момичето. Тя също е Чиста. Партридж я познава. Нарича я Лайда.
- Той не е мъртъв - казва Преша.
- Наредиха ми да ти предам, че това е всичко, което е останало - изрича внимателно Лайда.
Малките перки на вентилатора изглеждат излъскани, сякаш някой доста се е постарал. Дядо й е мъртъв. Това е смисълът на съобщението. А какво означава свелината, процеждаща се през заровения в земята прозорец - че майка й е жива? Така ли е устроен светът - отнема ти едно, но ти дава друго? Това е жестоко.
Все още на колене, Преша загребва шепа пръст.
В главата й има бомба. Куполът вижда и чува, каквото вижда и чува тя. Чули са всичко, което двамата с Брадуел бяха споделили помежду си през последната нощ - признанието за неговата лъжа, желанието да види баща си с двигател, вдълбан в гръдния кош, белега й. Чувства се напълно оголена. Тя поглежда към Брадуел. Красивото му лице е изкривено от болка. Преша затваря очи. За да им попречи да виждат. Тя затиска уши с главата на куклата и с ръката си, почерняла от пръстта. Ще им отмъсти - на враговете си, на хората, които убиха дядо й и които могат да убият и нея, взривявайки главата й с помощта на някакво дистанционно. Но така само влошава нещата. Опитвайки се да накаже тях, тя наказва самата себе си. „Убийте ме - иска й се да прошепне. - Просто го направете.“ Като че ли ги предизвиква да изпълнят заканата си. Само че това не са празни закани.
Тя поглежда отново към Брадуел. Той се взира в нея, сякаш отчаяно иска да й помогне. Изрича името й, но тя поклаща глава. Какво би могъл да стори той? Бяха убили Одуолд Белз, а после бяха накарали някой да излъска вентилатора, изваден от гърлото му, да го увие в бледосиня амбалажна хартия и да намери най-подходящата кутия. Хората, извършили всичко това, в момента се намират в главата й. Такива са неопровержимите факти.
Преша се изправя, като продължава да стиска пръстта в ръката си. Заплаква тихичко. Сълзите потичат по лицето й.
Партридж изглежда разтърсен. Изражението му представлява странна смесица от страх и може би нервно очакване. Погледът му е прикован в момичето, Лайда, и във войника до нея. Значи, зверовете, които бяха забелязали с Ел Капитан преди няколко дни, са войници. Някога те са били човешки същества, момчета. Тогава забелязва цикадата. Насекомото е кацнало с прибрани криле на едно покрито с козина листо. Светлната му е избледняла.