Партридж
Под земята
МРЪСНИЯТ ПОД НА ТУНЕЛА преминава в кална настилка от плочки с черни фуги. Въздухът е влажен и мирише на мухъл. В края на коридора се виждат няколко светлинки. Цикадите кръжат като нощни пеперуди, потраквайки с металните си крила. Партридж държи ръката на сестра си, заключена в главата на кукла. Тя е част от нея. Не нещо чуждо, а част от нея. Усеща живота в нея - топлината, пулсирането под кожата на една истинска, жива ръка. Обзема го силното желание да я пази. Оттук насетне нещата могат да се развият доста зле. Все пак си дава сметка, че Преша няма нужда да бъде пазена; тя е много по-жилава от него самия. Преминала е през изпитания, за които той дори не е помислял. Майка им е някъде тук. Но дали ще открие майката, която пази в спомените си? На практика всичко, в което беше вярвал - дори смъртта й - се беше оказало лъжа. Но все пак тя е оставила всички тези следи, сочещи към нея. Сама ги беше довела дотук, в което имаше нещо майчинско, изглеждаше правилно.
Мъжът, застанал в дъното на коридора, има превити рамене и ъгловато лице.
- Но ти си Чист? - изрича направо Партридж.
- Не съм Чист. Не съм и несретник - отвръща той. - Оцелях тук, долу. Бих казал, че съм американец, но това определение вече не съществува. Предлагам да ме наричате Карузо - после ги пита дали искат да видят майка си.
- Нали затова изминах целия този път - отвръща Партридж.
- Именно - съгласява се Карузо. - Но предпочитаме да не го беше правил.
- Кое по-точно? - пита Партридж.
- Това, че напусна Купола - обяснява Карузо. - Майка ти имаше други планове.
- И какъв щеше да е планът, ако бях останал?
- Преврат отвътре.
- Нещо не разбирам. Как така преврат отвътре? - пита Партридж. - Та това е невъзможно.
- Внимавай какво казваш - обажда се Преша. - В мен има бръмбар.
- Бръмбар ли? Но кой го е имплантирал?
- Куполът - отвръща Преша.
Той замлъква за момент, взирайки се в нея.
- Е, тогава нека да поразгледат наоколо. Няма никакъв проблем. Защо да се притеснявам? Все пак не аз съсипах планетата. Няма от какво да се срамувам. Живяхме тук напук на тях. И оцеляхме въпреки всичките им усилия - после се обръща към Партридж. - Освен това превратът отвътре е напълно възможен, ако разполагаш там със свой лидер.
- Лидер отвътре? Но това е изключено. Кой е този лидер? - пита Партридж.
- Ами, това трябваше да бъдеш ти. Докато не взе, че избяга.
Партридж усеща, че му се вие свят. Той опира ръка на стената.
- Аз ли? Аз съм бил лидерът вътре? Но в това няма никакъв смисъл.
- Хайде - казва Карузо. - Елате насам. Най-добре да чуете всичко от майка си.
Те поемат надолу по коридора. А цикадите кръжат около главите им.
Мъжът спира пред метална врата с цяла редица панти, минаващи през средата. Той свежда поглед надолу.
- Слушайте - започва той - Арибел не е каквато беше преди. Но тя оцеля заради вас. Не го забравяйте.
Партридж не е сигурен какво трябва да означава това. Той поглежда към Преша и казва:
- Добре ли си?
Тя кимва.
- Ами ти?
Той е ужасен. Има чувството, че стои изправен на ръба на пропаст. И със сигурност няма чувството, че ще получи отново майка си или поне част от стария си живот. Не. Струва му се, че стои на прага на нещо неизвестно.
- Да - отвръща накрая той, - добре съм.
С надеждата, че казва истината.
Тогава Карузо натиска един бутон и металната врата се плъзва на една страна.
Преша
Облаци
В НЯКОИ ОТНОШЕНИЯ СТАЯТА НАПОМНЯ НА ПРЕША за илюстрациите на тема домашен уют в списанията на Брадуел. Там има кресло с апликация на птици, една мъхеста вълнена черга, неголяма висока лампа и завеси. Но завесите не се спускат от двете страни на прозореца. Нали са под земята. А закриват част от стената. Другояче не е възможно.
Но усещането за домашна обстановка се разваля от дългата метална маса, отрупана с комуникационни уреди - радиоапарати, компютри, стари сървъри, монитори. Но никой от тях не работи.
А по протежение на отсрещната стена е разположено нещо твърде невероятно - дълга метална капсула със стъклен похлупак. Прилича и на някакво водно съоръжение. Спомня си, че дядо й й беше разказвал за лодките със стъклено дъно, „капаните за туристи“, както ги наричаше той, които те разхождали сред блатата на Флорида, за да броиш излезлите на брега алигатори. Чувства се странно, като си мисли за Флорида. Това е мястото, откъдето се е връщала у дома, когато дядо й я е посрещнал на летището по време на Детонациите. „Дисни“ и мишката с белите ръкавици. Това никога не се е случило.
Металната капсула със стъкления похлупак напомня на Преша също и за Света Уи, статуята на момичето в криптата и ковчежето зад плексигласа.