Напомня й, разбира се, и за нейния шкаф, за дома.
Дали майка й не е вътре?
Няколко цикади са ги последвали и сега кръжат в кръг на тавана, а Преша за миг си задава въпроса дали Карузо не е побъркан. Което не би било никак чудно, след като години наред беше живял в изолация. Дали майка й не е погребана тук? Дали не е мъртва? Това някаква жестока шега ли е?
Партридж, който вероятно си мисли същото, се обръща и впива яростен поглед в останалия на прага Карузо.
- Какво е това?
- Разполагаме с шейсет и две такива капсули - отвръща Карузо. - Бяхме се подготвили за замърсяване на въздуха и за недостиг на кислород. Всички капсули са заредени с кислород. Не се наложи да ги използваме за тази цел, но се оказаха идеално средство срещу вирусни зарази и при обща органна недостатъчност.
- Шейсет и две ли?
- Навремето това беше единственото, с което можехме да се занимаваме. В един момент тук живееха триста души. Учени. И техните семейства.
- А сега къде са?
- Накрая останахме само двамата с майка ви. Мнозина умряха. Други сами си причиниха белези, за да могат да се впишат сред оцелелите навън, и напуснаха убежището. Но все още държат връзка с нас. Ето как научихме за твоето бягство. От слуховете. Не бяхме сигурни дали отговарят на истината, докато не уловихме светлинния сигнал на скъпоценния камък.
- Излъчвал е светлинен сигнал? - смайва се Преша.
- Да, пречупване на светлината.
Преша не се чувства готова да надникне през стъклото. Тя отстъпва леко зад Партридж, позволявайки му да се приближи пръв. Той се навежда напред и затаява дъх. Лицето му остава скрито.
Тогава Преша също се навежда напред. Зад стъклото се вижда спокойното лице на жена със затворени очи. Това е същата жена от снимката на Партридж, майка им. Косата й, чуплива и тъмна, но започнала да посребрява, лежи разпиляна на възглавницата. Все още е красива, въпреки че кожата й изглежда суха като хартия, а очите - охлузени. Тялото й обаче представлява пълна развалина. Шията й преминава в ключица, едната от чиито кости представлява стоманена пръчка, завършваща с метално колелце на мястото на рамото. Металът е надупчен като решето, вероятно за намаляване на теглото му. На мястото на китката й има панта със сачмен лагер, а самата ръка завършва с щипци с два метални зъба. Другата й ръка преминава в протеза точно под лакътя. Тя е дървена, тънка и с телесен цвят. Издялана е така, че да прилича на истинска ръка. Изящните пръсти са закрепени на панти. Протезата е пристегната с кожени каишки, които минават през изпъкналата раменна кост. Краката й също ги няма. Полата й стига до средата на прасеца. Протезите на краката й приличат на кости - два метални пръта, събиращи се на глезена и завършващи с нещо подобно на педали, вместо стъпала. И двата изглеждат нащърбени и очукани от употреба.
Трудно е за обяснение, но Преша намира крайниците й за красиви. Може би е възприела гледната точка на Брадуел, който открива красота в техните белези и сраствания като символ на тяхното оцеляване, което само по себе си е нещо чудесно. В този случай някой е изработил специално за нея тези ръце и крака - металните съединения, шевовете на кожените каишки, покритите болтове, гравирания модел на перфорациите. Във всичко това е вложено внимание, грижа и любов.
Майка й е облечена с бяла риза, закопчана с редица боядисани в жълто перлени копчета, и бяла пола, но Преша не може да прецени къде точно свършват протезите, какъвто е случаят и с главата на куклата. Тя няма нито начало, нито край.
Копчетата върху памучната риза на майка й се издигат и отпускат. Някъде там в гърдите й има чифт бели дробове и едно сърце. Останалите хора, живели в бункера, са били тук по време на Детонациите, но очевидно не и тя. Преша си задава въпроса дали тогава майка й не е била навън, заета да спасява несретниците, превръщайки се в светицата, за която Партридж я беше мислил през всички тези години.
Карузо натиска един бутон в горния край на капсулата, освобождавайки пневматично затворения капак, който се отваря с изщракване. Партридж се хваща за ръба на капсулата, за да потърси опора.
- Ще ви оставя да си поговорите - отстъпва назад Карузо.
Преша си мисли: Арибел Кординг, госпожа Уилъкс, мамо. По какъв начин трябва да се обръща към нея?
И тогава майка й отваря очи. Цветът им е сив, също като на Партридж и като пепелявосивите облаци. Майка й зърва лицето на Партридж, надвесено точно над нейното. Тя протяга дървената си ръка и го докосва по бузата.
- Партридж - изрича тя и заплаква.
- Да - отвръща той. - Тук съм.
- Ела насам - прошепва тя. - Допри бузата си до моята.
Той я послушва. Преша решава, че майка й иска да усети допира на кожата му.
Сега вече и двамата плачат приглушено. В този момент Преша се чувства неловко, сякаш не е била поканена, сякаш е натрапница. Тогава Партридж се отдръпва от майка си.
- Седж също е тук. Той е горе, на повърхността.
- Седж е тук? - смайва се майка й.
- Преша също е тук.
- Преша ли? - изрича майка й, сякаш никога досега не е чувала това име и може би наистина е така. Все пак това не е рожденото й име. Получила го е по-късно. Всъщност Преша не знае истинското си име.
- Дъщеря ти - обяснява Партридж, който посяга към Преша, улавя ръката й и я избутва напред.
- Какво? - смайва се отново майка й, след което се хваща с щипците за един ремък вътре в капсулата и се повдига до седнало положение. Тя поглежда към Преша, взирайки се объркано в нея.
- Не може да бъде - изрича тя.
Преша навежда глава. Тя отстъпва бързо назад, блъскайки се в масата с апаратурата. Един от тесните радиоапарати се преобръща и издрънчава силно върху металната повърхност.
- Съжалявам - казва Преша и протяга здравата си ръка и главата на куклата, за да вдигне радиото. - Най-добре да вървя. Това беше грешка.
- Не - спира я майка й. - Почакай.
Тя посочва към куклата. Преша пристъпва напред. Майка й разтваря снабдените си с панти пръсти. Преша повдига главата на куклата и я поставя върху дървената длан на майка си.
- Коледа - изрича тя, след което докосва нослето и устните на куклата. После поглежда към Преша. - Твоята кукла. Бих я разпознала навсякъде.
Преша затваря очи. Обзема я чувството, че се разпада на парченца.
- Ти си моя - казва майка и.
Преша кима.
Майка и разтваря широко ръце.
Преша се навежда над капсулата и оставя майка си да я привлече към гърдите си. Това е майка и - истинската и майка. Долавя слабото туптене на сърцето на майка си, издигането и отпускането на крехкия и гръден кош - тя е жива. Иска да и разкаже всичко - спомените, които е събирала като мъниста на огърлица. Иска да и разкаже за дядо си и за задната стаичка на бръснарницата. В този миг се сеща, че камбанката от бръснарницата още се намира в джоба на пуловера и. Ще и я даде. Вярно, че не е кой знае какъв подарък. Но поне е нещо, което може да посочи и да каже: „Това беше животът ми преди, но сега всичко се промени“.
- Какво е истинското ми име? - пита Преша.
- Не знаеш името си?
- Не.
- Еми - отвръща тя. - Еми Бриджит Иманака.
- Еми Бриджит Иманака - повтаря Преша. Струва и се толкова чуждо, сякаш не е никакво име, а само група звуци, които се свързват чудесно помежду си.
Очите на майка и се спират на счупения медальон.
- В крайна сметка се е оказал полезен - казва тя.
- Скрила си го, за да те намерим, нали? - пита Партридж.
- Скрих много неща - отвръща тя. - Не можех да разчитам, че оставяйки една-единствена пътечка от трошици хляб, тя ще оцелее след взривовете. Затова оставих толкова, колкото можах. И една от тях ви доведе при мен!
- Помниш ли песента? - пита Преша.
- Коя песен?
- За мрежата на вратата, която се затръшва, и за момичето на верандата, чиято рокля се полюшва насам-натам.
- Разбира се - после майка и прошепва: - Ти си тук. Успя да ме намериш. Липсваше ми. Цял живот ми липсваш.