- Партридж - изрича тя и заплаква.
- Да - отвръща той. - Тук съм.
- Ела насам - прошепва тя. - Допри бузата си до моята.
Той я послушва. Преша решава, че майка й иска да усети допира на кожата му.
Сега вече и двамата плачат приглушено. В този момент Преша се чувства неловко, сякаш не е била поканена, сякаш е натрапница. Тогава Партридж се отдръпва от майка си.
- Седж също е тук. Той е горе, на повърхността.
- Седж е тук? - смайва се майка й.
- Преша също е тук.
- Преша ли? - изрича майка й, сякаш никога досега не е чувала това име и може би наистина е така. Все пак това не е рожденото й име. Получила го е по-късно. Всъщност Преша не знае истинското си име.
- Дъщеря ти - обяснява Партридж, който посяга към Преша, улавя ръката й и я избутва напред.
- Какво? - смайва се отново майка й, след което се хваща с щипците за един ремък вътре в капсулата и се повдига до седнало положение. Тя поглежда към Преша, взирайки се объркано в нея.
- Не може да бъде - изрича тя.
Преша навежда глава. Тя отстъпва бързо назад, блъскайки се в масата с апаратурата. Един от тесните радиоапарати се преобръща и издрънчава силно върху металната повърхност.
- Съжалявам - казва Преша и протяга здравата си ръка и главата на куклата, за да вдигне радиото. - Най-добре да вървя. Това беше грешка.
- Не - спира я майка й. - Почакай.
Тя посочва към куклата. Преша пристъпва напред. Майка й разтваря снабдените си с панти пръсти. Преша повдига главата на куклата и я поставя върху дървената длан на майка си.
- Коледа - изрича тя, след което докосва нослето и устните на куклата. После поглежда към Преша. - Твоята кукла. Бих я разпознала навсякъде.
Преша затваря очи. Обзема я чувството, че се разпада на парченца.
- Ти си моя - казва майка и.
Преша кима.
Майка и разтваря широко ръце.
Преша се навежда над капсулата и оставя майка си да я привлече към гърдите си. Това е майка и - истинската и майка. Долавя слабото туптене на сърцето на майка си, издигането и отпускането на крехкия и гръден кош - тя е жива. Иска да и разкаже всичко - спомените, които е събирала като мъниста на огърлица. Иска да и разкаже за дядо си и за задната стаичка на бръснарницата. В този миг се сеща, че камбанката от бръснарницата още се намира в джоба на пуловера и. Ще и я даде. Вярно, че не е кой знае какъв подарък. Но поне е нещо, което може да посочи и да каже: „Това беше животът ми преди, но сега всичко се промени“.
- Какво е истинското ми име? - пита Преша.
- Не знаеш името си?
- Не.
- Еми - отвръща тя. - Еми Бриджит Иманака.
- Еми Бриджит Иманака - повтаря Преша. Струва и се толкова чуждо, сякаш не е никакво име, а само група звуци, които се свързват чудесно помежду си.
Очите на майка и се спират на счупения медальон.
- В крайна сметка се е оказал полезен - казва тя.
- Скрила си го, за да те намерим, нали? - пита Партридж.
- Скрих много неща - отвръща тя. - Не можех да разчитам, че оставяйки една-единствена пътечка от трошици хляб, тя ще оцелее след взривовете. Затова оставих толкова, колкото можах. И една от тях ви доведе при мен!
- Помниш ли песента? - пита Преша.
- Коя песен?
- За мрежата на вратата, която се затръшва, и за момичето на верандата, чиято рокля се полюшва насам-натам.
- Разбира се - после майка и прошепва: - Ти си тук. Успя да ме намериш. Липсваше ми. Цял живот ми липсваш.
Преша
Татуировки
ПОСЛЕ СЪБИТИЯТА СЕ РАЗВИВАТ БЪРЗО.
- Не разполагаме с много време - казва Партридж. - Всъщност изобщо нямаме време.
- Добре - обръща се Арибел към Преша, - свали калъфа на цветя от онзи стол, а ти, Партридж, извади ме оттук и ме премести в него.
Преша се спуска да изпълни заръката й и повдига калъфката с щампа на цветя. Отдолу има плетен стол, снабден с колелца. Колелата представляват очукани консервни кутии с гумено покритие.Седалката е подплатена с малки брезентови възглавнички.
- Сложили са ми бръмбар - казва Преша. - Очите и ушите.
- Куполът ли? - пита Арибел.
Преша кима.
- Какво искат от теб? - пита Арибел.
Партридж повдига крехкото леко тяло на майка си от капсулата и я поставя на стола. Тялото й потраква.
- Искат онова, което е тук - отвръща Партридж.
- По-точно лекарствата. Смятаме, че това е главното, което търсят -обяснява Преша.
Арибел завърта с щипците една ръчка отстрани на стола, при което малкият мотор, закрепен на гърба му, зацепва, издавайки тихо бръмчене. Столът е моторизиран. Изложените на показ бутала се задвижват.
- Значи, са започнали да се влошават - казва тя. - Класическите симптоми са лек тремор на ръцете и главата, паралитично треперене. Зрението и слухът отслабват. После се влошава и кожата, която става тънка и суха. Накрая костите и мускулите атрофират, а органите отказват. Нарича се „ускорена клетъчна дегенерация“, която настъпва след твърде много кодиране. Знаехме, че е неизбежно.