- Но все пак сте открили някакво средство за резистентност, нали? Имам предвид онова, което стори, за да ме направиш резистентен срещу кодиране -казва Партридж.
- Да, но не разполагахме с достатъчно време. Нямаше никакъв начин да предотвратим Детонациите. Можехме да предложим само защита и лечение. Знаехме, че не можем да спасим много хора. Голяма част от тях щяха да загинат по време на разрушенията - един масов геноцид. Но можехме поне да спестим на оцелелите ужасните сраствания и натравяне. Искахме да разтворим препарати, осигуряващи резистентност срещу радиация в обществените източници на питейна вода. Но беше прекалено рисковано. Дозите за възрастни могат да бъдат смъртоносни за децата. Затова трябваше да опитам с теб, Партридж. Но не можех да те направя напълно резистентен. Ти беше само на осем, едва навършил възрастта за една-единствена частична имунизация.
- И си решила да ме имунизираш срещу поведенческото кодиране.
- Исках да разполагаш със свобода на волята. С правото да кажеш „не“ и да отстояваш онова, което смяташ за правилно. Исках характерът ти да остане невредим.
- Ами аз? - обажда се Преша.
Майка й изпуска дълга мъчителна въздишка.
- Ти беше с година и половина по-малка и дребничка за възрастта си. Беше прекалено опасно да те имунизирам. Тогава живееше в Япония заедно с баща си и неговата сестра. Беше немислимо да се върна у дома с бебе на ръце. Щяха да ме изпратят в някой от центровете за рехабилитация. Там щях да умра. А после открих какво замисля съпругът ми - масово унищожение. И когато научих, че моментът наближава, изпратих да те доведат. Наложи се да кажа истината на съпруга си. Нямах друг избор. А когато разбра, направо откачи от ярост. И това съвсем не е всичко. Но сега няма време за това - за фактите от миналото. Тъмни факти, които знаех, че са истина, и за които той не искаше да знам. Не можех да живея в Купола. Имах план да открадна момчетата от него. Но той действаше бързо с трескавия си мозък. Знаех, че взима прибързани решения и че разполага с неограничена власт и никакъв контрол. В същото време трябваше да прибера Преша при себе си, на сигурно място в бункера. Но нещата се забавиха, имаше проблем с паспортите. С леля ти пътувахте насам със самолет. А Детонациите трябваше да избухнат чак след няколко седмици.
През онзи ден, Партридж, баща ти ми се обади. Каза ми, че това бил големият ден. Всичко започвало по-рано от предвиденото. Искаше да отида в Купола. Умоляваше ме. Знаех, че казва истината. Трафикът по улиците изглеждаше доста необичаен. Хората, на които им е било подшушнато, вече пътуваха натам. Самолетът на Преша пристигаше всеки момент. Казах му да не го прави. Казах му всеки ден да напомня на момчетата, че ги обичам. Поисках да ми обещае. Но той ми затвори. Веднага тръгнах с колата към летището, обзета от ужас. Получих обаждане от леля ти, че самолетът е кацнал. Смятах, че ще имаме достатъчно време, за да стигнем до бункера преди бомбите. Паркирах колата и хукнах към зоната за получаване на багажа. Виждах те през стъклото, застанала до леля си - беше толкова малка и съвършена. Момиченцето ми! Но се препънах в бордюра, падайки на ръце и колене, и тогава погледнах нагоре. Избухна ярка светлина. Стъклото се пръсна на парченца. А аз се оказах прикована за паважа - ръцете и краката му се бяха слели ведно с него. Имаше хора, които знаеха накъде бях тръгнала. Накрая успяха да ме намерят. И с помощта на четири турникета и един трион бях спасена. Противно на всички очаквания, оживях.
- Знаеше ли, че аз също съм оцеляла? - пита Преша.
- Ти имаше чип. Задължително поставяха чипове на всеки чужденец, който влиза в страната.
След бомбардировките разполагахме с оскъдно оборудване. Различавахме движението на чиповете на мониторите, но не много добре. Успяхме да засечем твоя чип благодарение на данните от сканирането на ретината ти, които баща ти ми изпрати от Япония. Информацията се намираше в един от устойчивите на радиация компютри и оцеля с минимални отклонения. Разполагах също и със сканиран образ на ретините на момчетата. Тогава изработих едни малки крилати вестоносци. Нашите скакалци. Пуснах ги навън, програмирани с твоето местоположение и снабдени с чипове. В повечето случаи обаче биваха унищожавани, преди да достигнат целта си. Но накрая един сполучи.
- Щом съм имала чип - обажда се Преша, - тогава си знаела къде се намирам. Можеше да изпратиш някой, който да ме вземе и да ме доведе тук.
- Положението тук беше ужасно. Изолация, болести, враждебност. И как бих могла да се грижа за теб в моето състояние? Нямаше да мога дори да те държа.