- Тя е жива! - надава вик Преша. - Жива е!
Брадуел се отпуска на колене до нея и казва:
- Преша, тя умира. Това е краят. Няма шанс да оцелее.
Партридж е избягал в гората, дълбоко в гората. Тя чува сподавените му ридания.
Майка й се вртенчва в нея.
Тогава Преша долавя гласа на Ел Капитан:
- Тя страда. Това може да продължи дълго.
Майка й се опитва да си поеме въздух. Окото й примигва яростно.
Преша се изправя. Брадуел последва примера й. Тя се обръща към Ел Капитан.
- Ще можеш ли да й предложиш милосърдие? Можеш ли да го направиш? -пита я той.
Преша го поглежда, след което извива очи към майка си, която започва да гасне. Окърваената й глава потреперва лекичко, удряйки се в камъка.
- Дай ми пушката си.
Ел Капитан й подава оръжието. Тя вдига пушката, прицелва се в майка си, поема дълбоко въздух, издиша наполовината и накрая затваря очи. Усеща как изстрелът разтърсва цялото й тяло.
Преша е вцепенена. Взира се с празен поглед надолу. Лицето на майка й го няма. Трите малки пулсиращи квадратчета потрепват, след което спират.
- Тя почива в мир - казва Ел Капитан.
Преша му подава обратно пушката. Повече не поглежда надолу. Не иска да я запомни така. Тя се отправя надолу по хълма.
- Да вървим! - надава вик Брадуел. - В гората има още един войник!
Листа. Лозови храсти. И ронлива пръст, поддаваща под краката им.
„Тук съм - мисли си Преша. - Ще бъда тук в следващия момент и в последващия.“ Но коя е тя всъщност? Преша Белз? Или Еми Иманака? Дали е нечия внучка, или дъщеря? Дали е сираче, или копеле, момиче с глава на кукла на мястото на ръката си, или просто един войник?
Тя се спуска надолу по хълма заедно с останалите. Лицето на майка й отново изниква в съзнанието й, то експлодира, покрито с натрошена кост, а главите им - на майка й и на Седж, са целите потънали в кръв. Тя е навсякъде. Копривата, тревата, трънакът - всичко е покрито с тънък слой кръв.
Спускат се надолу по хълма. Страхът ги кара да бързат.
Щеше й се да погребат телата.
Само че не може.
Един от войниците все още се спотайва някъде наоколо. Със сигурност ще тръгне по петите им.
Дядо й беше погребален агент. Той би могъл да ги докара в съвсем приличен вид. Би могъл да нагласи главата така, че да скрие пукнатината в черепа. Би могъл да възстанови носа от едно-единствено парче кост. Да опъне кожата. Да изработи клепачи и да ги зашие така, че да стоят затворени. Навремето е имало ковчези с копринена подплата. Но сега той е мъртъв и него също го няма.
Вече са в подножието на хълма. И погребение няма да има. Телата ще бъдат изядени от дивите зверове. Телата ще бъдат погребани под савана на собствената им кръв.
Колата е още там, покрита с трева и клони, които Ел Капитан разчиства и хвърля на земята. А Партридж, Лайда и Брадуел стоят до нея, останали без дъх. Брадуел си беше стъкмил превръзка, откъсвайки парче плат от крачола на панталона си. Сега рамото му е бинтовано с него. Засъхналата кръв е тъмна на цвят. Ризата му я няма. Гърдите му са открити. Партридж беше предложил да му даде якето си, ала Брадуел беше отвърнал, че целият гори. Птиците на гърба му пърхат с криле, забили клюнове дълбоко в плътта му, а очите се стрелкат насам-натам. Искала беше да ги види и ето че сега може да ги разгледа - сивите пера на крилата им, по-бледите на цвят гърди, искрящите оченца и тънките яркочервени крачета. Ще й се да знае какъв е видът им. Представя си Брадуел като малко момче, подгонило ято птици. Те се вдигат от земята и тогава лумва ослепителна светлина. И птиците остават с него завинаги. Той й подава ръката си.
- Не - отказва тя. Ще върви сама.
Тя обхваща с ръка камбанката от бръснарницата, скрита в джоба на якето й. Никога няма да може да я даде на майка си като символ на стария живот. Няма да може да й разкаже историите, които беше пазила за нея. Не беше останало време за това. Не успя дори да й каже, че я обича. Белият гащеризон на момичето е осеян с червени петна. Лайда. Партридж не се отделя от нея. Въпреки че тя стиска ръката му по-силно, отколкото той нейната. Чува, че Партридж й казва:
- Но те я искаха жива. Искаха да я разпитат. Не виждам никакъв смисъл -той стиска здраво шишенцето с хапчетата в свития си юмрук.
Преша все още служи като очи и уши на Купола. Хората там виждат и чуват всичко, което и тя. Но тя още не може да проумее смисъла на случилото се. Ами те? Това ли беше целта им в крайна сметка?
Тогава Ел Капитан, изчистил вече колата от скриващите я клони, казва:
- Хайде, тръгваме.