Тогава се замисля за госпожа Феърлинг и за Тиндал. Така и не успя да предаде съобщението на майка си - да й каже, че са живи. „Благодаря.“ Толкова неща бяха останали несподелени - безкрайно много.
Щом Преша казва, че вече наближават, Лайда се обръща към Партридж и прошепва:
- Един човек ме помоли да ти предам едно съобщение.
- Кой?
- Едно момиче, което срещнах в центъра за рехабилитация - отвръща Лайда, смутена от факта, че трябва да признае за престоя си там, но това все пак е самата истина. Значи, там са обръснали главата й. Партридж иска да я попита какво е била принудена да изтърпи заради него. Да можеше само да върне времето назад. Но сега не й се говори за това. Личи си. В този момент има нещо по-важно, което трябва да му каже. - Помоли ме да ти предам, че там има много като нея, които искат да превземат Купола. Това е всичко, което каза. Знаеш ли какво означава това?
- Внедрените клетки - промърморва Партридж. Лайда също е въвлечена в това. Тя не е само една заложница. Тя е и пратеник. Дали си дава сметка, че вече се бори на страната на майка му? Ще му се да сподели с нея всички онези неща, които майка му беше казала за лидера в него, но това е невъзможно. Мислите му са прекалено объркани.
- Да, знам - отвръща накрая той.
Взимат последния остър завой. Ел Капитан спира колата зад редица обрасли овощни дръвчета, засадени толкова близо едно до друго, че клоните им се сплитат. И ето че пред тях се появява жълтата фермерска къща, точно както я беше описала Преша. В средата на една долчинка, набраздена с тучни зеленчукови лехи - също като остров, около който на всички страни се простират Мъртвите полета, досущ като море от пепел. Във фермата има и една плевня, обточена с бял корниз, а също и оранжерии. Изведнъж му хрумва абсурдната мисъл, че фермата е изтръгната от някое друго място и време, след което е била преместена тук. Сред нивите не се забелязват войници на ОСР, но се виждат две стълби, подпрени на лицевата стена на къщата, кофи, оставени на степенките, и захвърлени на земята два дълги пръта.
- Да не би да освежават къщата? - подхвърля Партридж.
- Онова нещо на прозореца, което прилича на малко знаме - казва Лайда. -
Това е символ. Виждала съм го и преди.
- Символ на резистентността - казва Брадуел. - Родителите ми имаха такова знаме, само че истинско, и го държаха сгънато в едно чекмедже. Доста старо е.
- Жената на Ингършип - обажда се Преша. - Мисля, че тя е в беда.
- Но как се е озовала тук тази къща? - прошепва Партридж.
- Прилича на къщите от списанията - отвръща Преша. - Само че гнила и проядена отвътре.
- Изобщо не прилича на шатрите, в които са живели едно време арабите -подхвърля Ел Капитан.
Тогава Преша се обръща към Партридж:
- Брадуел има нужда от якето ти.
Възбудата от битката се беше изпарила и Брадуел беше започнал да трепери. Партридж забелязва, че раменете му се тресат. Той сваля якето, което и бездруго беше на Брадуел, и му го подава над облегалката. Брадуел го облича.
- Благодаря - казва той, но гласът му звучи неискрено. Или може слухът на Партридж още да не се е оправил. Вече се съмнява във всичко - в онова, което чува и вижда, в появяващи се сякаш от нищото къщи, в кървавата мъгла и в очите на сестра си.
- Можем да дадем лекарствата на Ингършип, за да го убедим да махне бръмбарите от главата ти - предлага Партридж. Той е единственият, който знае истината - лекарството е примамка за печелене на време.
- Ами жената на Ингършип? - обажда се Преша. - Можем ли да й помогнем?
- Не те ли упои тъкмо тя? - пита Брадуел.
- Не съм сигурна - отвръща Преша.
Някакви угоени птици, подобни на кокошки, пресичат пътя с клатушкаща се походка. Изглеждат гротескно, олюлявайки се тромаво на двупръстите си крака. Нямат перушина. Вместо това са покрити с люспи, сякаш люспестата кожа на краката им се разпространила, обхващайки цялото тяло. Крилата им, които пляскат непохватно от двете страни на тялото, са само кожа и кости .
- Тези обаче ги няма в списанията - казва Брадуел.