- Ще сключим сделка - казва Партридж.
Ингършип изчезва в къщата. Откъм горния прозорец долита някакъв шум. Двамата наемници на верандата държат пушките си насочени към тях.
Тогава от къщата отеква басово жужене - освобождаването на автоматичните гумени уплътнения, които държат пепелта навън.
Предната врата изщраква и се отваря широко. А на горния прозорец с развяващата се окървавена кърпа за ръце Партридж зърва едно бяло лице - вероятно жената на Ингършип, а после една бледа ръка се притиска към стъклото.
Преша
Лодки
ПРИСТЪПВАТ ВЪВ ВЕСТИБЮЛА - там е первазът, минаващ по цялата дължина на белите стени, килимът на цветя и широкото стълбище, извеждащо към горния етаж. Всичко това изпълва Преша с острото усещане, че е приклещена в ъгъла, хваната в капан. Продължава да притиска шишенцето към главата си със схванати пръсти и болка, преминаваща през цялото й тяло. Тя поглежда към трапезарията. Отново е поразена от греещия с ослепителна светлина полилей, който потрепва над дългата маса. Долавя стъпки на горния етаж - вероятно жената на Ингършип. Полилеят връща спомена за дядо й, за снимката на болничното легло. Опитва се да си спомни и обзелата я надежда, но тогава се сеща за приборния нож в ръката си, за латексовите ръкавици, за изгарящото чувство в стомаха и как дръжката на вратата беше отказала да се завърти. Чуло се беше само едно щракване, но това щракване внезапно се превръща в спусъка на пушката, отскочила в ръката й заради силния откат. Тя стиска очи за миг, след което ги отваря отново.
Двамата войници продължават да ги държат на мушка. Ингършип се появява на върха на стълбището и слиза долу, за да ги посрещне. С леко несигурна походка той плъзва ръка по махагоновия парапет. На бузата му личат следи от нокти. Преша се замисля за жена му. Дали не е заключена в онази спалня? Свада ли е имало помежду им?
- Оставете оръжията си тук - казва Ингършип. - Моите момчета ще сторят същото. Все пак не сме диваци.
- Само при условие, че ние също ви претърсим - отвръща Брадуел.
- Дадено. Но мен ако питате, доверието не се цени по достойнство.
- Изглежда, сте ни очаквали - подхвърля Партридж.
- Като доверено лице на баща ти научавам доста неща от Купола.
- Наистина ли? - в гласа на Партридж отеква нотка на съмнение. От онова, което е чувала за Елъри Уилъкс, Преша трудно може да си представи, че той има доверие на някого и най-малко на Ингършип. Изглежда, Уилъкс не е от хората, които обичат да се доверяват.
- Всички оръжия на поставката - казва Ингършип и посочва масата до стената.
Те оставят там всички оръжия, ножове и куки, а двамата наемници нервно последват примера им. Ел Капитан претърсва собствените си войници. Поглежда ги в очите, ала те извръщат погледи. Преша предполага, че това е опит да прецени лоялността им. Когато Ел Капитан откри огън на двора, те не отвърнаха на стрелбата. Само единият беше стрелял по колата. Означава ли това, че се чувстват раздвоени? На тяхно място Преша би сторила съвсем същото, което ще рече, че би лавирала между двете страни, опитвайки се да оцелее.
Брадуел претърсва Ингършип. Преша се зарича по-късно да го попита какво е било усещането. Каква част от него е истинска? Дали металът, скриващ половината му лице, не продължава надолу по тялото? „Не е изключено“, казва си тя. Пита се какво ли мисли за нея Брадуел сега. Бузата й още пази спомена за топлината на кожата и биенето на сърцето му. И сега усеща с пръста си раната на устната му. Казала му беше да не умира и той беше обещал да се постарае. Дали изпитваше към нея същото, каквото тя изпитваше към него - едно неудържимо и трескаво чувство? Досега е изгубила толкова много, че не може да си позволи да изгуби и него. Никога.
Войниците ги претърсват на смени. Преша стои до Лайда. Двамата мъже набързо прокарват ръце по телата им.
- Не обичам да стрелят по мен - казва Ингършип на Ел Капитан.
- Че кой обича? - отвръща Ел Капитан.
- Че кой обича? - повтаря Хелмут.
- Войниците ще дойдат с нас просто за всеки случай - казва Ингършип, - а момичетата ще чакат в салона.
Преша настръхва. Тя поглежда към Лайда, която поклаща глава. Салонът се намира от лявата им страна. Той е пълен със завеси, отрупани с вещи мебели и декоративни възглавнички.
- Не, благодаря - отвръща Преша. Замисля се за задното помещение на бръснарницата и за шкафа, в който се криеше толкова време. Стига с тези криеници. Тя се сеща за усмихнатото личице, което беше нарисувала в пепелта. Но него също го няма, заличено под слоеве пепел. Вече няма да се крие, нито по своя собствена, нито по чужда воля.