Той замахва с ръце към нея и тя се свива на мястото си.
- Видя ли? - свива се също като онова куче, което живееше в района на навесите и което Преша хранеше от време на време, преди да бъде застреляно от ОСР.
- Това, което искаш, е у нас - обажда се Партридж. - Така че нека да запазим спокойствие.
- Едно нещо не ми е ясно - обръща се към него Ингършип. - Къде си въобразяваш, че можеш да отидеш оттук? Тук, навън, нямаш никакво бъдеще, но все още можеш да се върнеш в Купола. Достатъчно е да се разкаеш. Баща ти ще те приеме обратно в своето стадо. Другите обаче не са му необходими - той махва пренебрежително с ръка към останалата част от групата. - Но за теб все още може да има бъдеще.
- Не искам да се връщам в никакво стадо. По-скоро бих умрял в бой.
Преша му вярва. Изглежда, го е подценила, приемайки липсата му на опит
в този свят за слабост.
- Обзалагам се, че желанието ти ще се изпълни! - отвръща весело Ингършип.
- Ингършип, просто го обезвреди! - кресва Ел Капитан.
- Ами ти? - отвръща му Ингършип. - С този бавноразвиващия се, дето го носиш на гръб. Какво мислиш, че ще стане с теб? Никога няма да бъдеш победител. Нещата, в които вярваш, не съществуват. Дори войниците ти не са твои войници! Накъдето и да се обърнеш, докъдето погледът ти стига, този свят принадлежи на Купола.
Ел Капитан хвърля поглед към двамата войници.
- Не бери грижи за мен, Ингършип. И сам съм си добре.
- Добре - повтаря Хелмут.
- Откакто ни беше на гости, Преша, жена ми играе роля. Ролята на сноб. Ако бях някой коравосърдечен тип, досега да съм я изгонил да се оправя сама навън, където не би имала никакви шансове. Но аз проявих състрадание. Бях добър с нея. Погледнете само как съм я превъзпитал. Ако в този миг й кажа да завърти ключа, веднага ще го направи. Тя е много послушна, въпреки че по природа е изключително деликатно същество. - Той поглежда властно към жена си. Всичко това е театър, мисли си Преша, въпреки че не може да прецени дали Ингършип го разиграва заради тях или заради Купола, а може би става дума за една доста по-интимна сцена, на която се оказват неволни зрители.
Когато Ингършип пристъпва към Преша, тя стиска още по-силно хапчетата, които продължава да държи до главата си.
- Ами ако ви кажа, че те са на път. И че идват насам. Специалните сили. Подкрепления. Но не просто половин дузина. А цял взвод.
- Това е лъжа - обажда се Лайда. - Ако Уилъкс имаше намерение да праща още войници, досега да са тук. - Въпреки че няма представа дали Лайда е права, Преша се възхищава на нейната убеденост.
- Ти на мен ли говориш? - отвръща Ингършип, след което се приближава до Лайда и я зашлевява през лицето. Тя се завърта и се подпира на стената, за да не падне. Преша усеща как в гърдите й се надига ярост.
Партридж се пресяга и сграбчва Ингършип за реверите на униформата.
- Ти за кого се мислиш?
Хватката му е толкова здрава, че Ингършип започва да изпитва недостиг на въздух.
Въпреки това той впива студените си очи в Партридж.
- Избрал си грешната страна - изсумтява той. А после, без да поглежда към жена си, казва: - Натисни ключа.
- Недей - кресва Брадуел.
Жената на Ингършип докосва леко ключа с показалец - както би го направило едно деликатно същество.
- Тя е толкова млада - подхваща внимателно Брадуел. - Току-що изгуби майка си. Представи си само. Едно дете без майка.
Преша разбира каква е целта му. Жената на Ингършип няма право да има деца. Но преди време са очаквали бебе. Защо иначе ще залепят тези тапети, подходящи за детска стая? Брадуел се опитва да пробуди в нея спомена, майчиното чувство.
- Хайде, прояви милост към нея. Можеш да я спасиш.
- Натисни ключа - кресва още веднъж Ингършип.
Тя поглежда към мъжа и се подчинява. Натиска ключа. Преша поема дълбоко дъх, а Брадуел се хвърля към жената на Ингършип, събаряйки кутията, която се разбива на земята. Всички в стаята замръзват. Не се чува експлозия.
А Преша долавя вътре в ушите си приглушено щракване. По едно във всяко ухо, след което слухът й вече не е заглъхнал. За миг зрението й изчезва и тя не вижда абсолютно нищо. Но това трае броени секунди. Преди да успее дори да извика, зрението й се връща и вече не е замъглено.
Партридж пуска Ингършип, блъскайки го в стената.
- Какво стана? - обажда се Партридж.
- Жива съм. Освен това виждам и чувам съвсем ясно. Всъщност всичко звучи прекалено високо - дори собственият ми глас.
Преша отпуска ръката, в която държи хапчетата.
Жената на Ингършип се изправя.
- Така и не активирах бомбата. Просто свързах жиците. А ако някой беше натиснал ключа, така само щеше да деактивира бръмбарите. Казах ти, че няма да допусна да пострадаш. Обещах ти - тя се обръща към Преша. -Трябва да ме вземеш със себе си.