- Ще ни убият заради това - кресва Ингършип на жена си. Облегнал се е на една от стените, а дъхът му излиза на пресекулки. - Не разбираш ли? Ще ни убият!
- Засега мислят, че тя е мъртва - казва жената на Ингършип. - Ще имаме достатъчно време да избягаме.
Ингършип се взира втрещено в жена си.
- Ти си го планирала?
- Да.
- Дори се поколеба, преди да натиснеш ключа, докато аз се задушавах, за да може да си помислят, че не искаш да я убиеш.
- Нали съм деликатно създание.
- Не ми се подчини! Предаде ме! - крещи Ингършип.
- Напротив - отвръща тя с безгрижен и хладен глас. - Спечелих време, за да можем да избягаме.
- Къде да избягаме? При онези несретници ли?
Жената на Ингършип изглежда леко замаяна. Тя се хваща за пердето над поставката и увисва на него, изгубила равновесие. Лицето й се изкривява под найлоновата материя. От гърдите й се изтръгва вик.
Преша поглежда към Лайда, на чиято буза гори червеният отпечатък и порязването от пръстена на Ингършип.
- Тя ме спаси - изрича Преша.
Ингършип се хвърля към бюрото и изважда един пистолет от шкафа под него. След това се изправя и го насочва към Партридж.
- Ако искам, мога да те убия и баща ти никога няма да разбере за това -после кресва на войниците: - Хванете ги!
Но двамата мъже не помръдват от мястото си. Погледите им се плъзват към Ел Капитан, след което се връщат на Ингършип.
- Въпреки че си въоръжен, Ингършип, пак не те уважават. Нали виждаш?
Войниците продължават да стоят като истукани.
- Тогава ще ви убия всичките - един по един - казва Ингършип и се
прицелва в лицето на Брадуел. - Нима мислиш, че той не знае кой си?
- За какво говориш? - отвръща Брадуел.
- Уилъкс знае всичко за теб и за хората, от които си произлязъл.
Брадуел присвива очи.
- За родителите ми? Какво знае той за моите родители?
- Нали не мислиш, че ще позволи точно техният син да го разиграва?
- Какво знае за тях? - Брадуел прави крачка към Ингършип и насоченото в гърдите му дуло. - Кажи ми веднага.
- Дори би се радвал да добави и теб към колекцията си. Колекция от скромни реликви. Аз лично бих предпочел да те видя мъртъв.
- Каква колекция? - обажда се Партридж.
Жената на Ингършип опъва прекалено силно ефирните пердета. Те се откъсват от кукичките. Тогава тя залита назад, като едва не пада на земята. Но вместо това се завърта зад гърба на мъжа си, омотана като какавида в тънкото бяло перде, а в ръката й проблясва нещо лъскаво.
Скалпел.
Тя пристъпва напред, при което пердето се свлича на пода като рокля. В този миг жената забива скалпела в гърба на мъжа си.
Той надава вик и изпуска оръжието. То се плъзва настрани по плочките. Ингършип извива гръб и пада на земята. Тогава Лайда вдига пистолета и се прицелва в мъжа, който се гърчи от болка заради забития в гърба си нож. Въргаля се в собствената си кръв.
Брадуел се отпуска на колене до него.
- Какво знаеш за родителите ми? Какво ти е казал за тях Уилъкс?
- Жено! - надава вик Ингършип. Но не става ясно дали крещи за помощ, или от ярост.
- Родителите ми - извисява глас Брадуел. - Кажи ми какво знаеш за тях.
Ингършип стиска плътно очи и отново крещи:
- Жено!
Тя мушва пръсти в скъсаната на челюстта й найлонова материя и я съдира от лицето си. От гърдите й се изтръгва силен вик. Тя смъква перуката от главата си, разкривайки своята хубава, но заплетена червеникаворуса коса. Вярно, че лицето й е покрито със стари белези, но освен тях се виждат и пресни охлузвания, синини и следи от изгаряния. Преша си казва, че навремето е била хубава.
От окървавения под Ингършип надава нов крясък:
- Жено! Вземи хапчетата!
- От тях няма никаква полза - обажда се Партридж.
Ингършип се извива на една страна.
- Ела тук, жено. Имам нужда от теб. Целият изгарям!
Жената на Ингършип залита към стената. Тя притиска буза към нея и докосва нежно тапета, докосва една лодчица, една-единствена лодчица.
За миг изглежда сякаш това е краят. Брадуел се изправя и поглежда надолу към Ингършип. Очите му примигват изцъклени. Той умира. А с него и шансовете на Брадуел да получи информация за родителите си. Тогава той се приближава към Преша и я притегля към себе си. Тя заравя лице под брадичката му. Той я прегръща силно.
- Помислих, че те е убила - казва й той. - Помислих, че вече те няма.
Преша долавя ударите на сърцето му. Звучат като приглушен барабанен ритъм. Той е жив, а Ингършип е мъртъв. Очите му са празни. В този миг се замисля за работата на дядо си като погребален агент и усеща необходимостта да изрече молитва над мъртвото тяло, ала тя не знае никакви молитви. От дядо си знаеше, че навремето изпълнявали молитвени песни на погребенията. Старият мъж й беше обяснил, че песните се пеели заради самите опечалени, за да им помогнат да надвият мъката. Преша, която не знае никакви молитвени песни, се сеща за приспивната песен, която беше чувала от майка си. Тази детска стая, останала без бебе, я кара да се замисли за майка си, за образа, който беше видяла на екрана, и за записа на нейния глас. Тогава Преша отваря уста и запява нежно.Партридж не се сепва, чувайки гласа на Преша. Чувства се, сякаш години наред е чакал да го чуе. Отнема му само миг да познае мелодията, която сестра му изпълнява с толкова тъга. Преди време майка им я пееше всяка вечер, преди да заспят. Една приспивна песен, която изобщо не беше приспивна песен. В гласа на Преша той долавя гласа на майка си. Тя пее за една врата, която се затръшва, и за една полюшваща се рокля. Спомня си вечерта на танците и усещането от лекото дишане на Лайда под плътно прилепналата рокля. Изглежда, песента е разтърсила и нея, защото тя мушва ръка в неговата, в тази с отрязания до половината пръст. Дава си сметка, че това не е последната битка, но за миг си представя, че всичко е свършило. Той се навежда към Лайда и прошепва: