Лайда го гали по ръката.
Той поклаща глава и се дърпа назад.
- Не - трябва да остане сам.
Той излиза от стаята и прекосява коридора. Вижда една врата. Отваря я и се озовава в комуникационната зала - цялата осветена, заета от огромен син екран и работна маса, на която има датчици, кабели, клавиатура и тонколони.
Долавя гласа на баща си, раздаващ инструкции. Хората наоколо му отговарят: „Да, сър. Да - но тогава някой му казва: - Сър, там има някого“.
- Ингършип! Най-сетне, дяволите да те вземат! - отвръща баща му.
- Той е мъртъв - изрича Партридж.
Тогава на синия фон на екрана се очертава лицето на баща му, с неговите неспокойни воднисти очи, лекото потрепване на главата и с ръце, опрени на работната маса пред него. Едната му ръка е възпалена - тъмнорозова на цвят, с люспеста, наскоро изгорена кожа. Той изглежда пребледнял и уморен. Гърдите му са леко хлътнали. Убиец.
- Партридж - започва баща му. - Всичко свърши, Партридж. Ти си един от нас. Хайде, прибери се у дома.
Партридж поклаща глава.
- При нас е съквартирантът ти Сайлъс Хейстингс, както и приятелят ти Арвин Уийд, който се оказа изключително полезен. Никога нямаше да разберем върху какво работи, ако не бяхме решили да му зададем няколко въпроса за теб. И двамата нямат търпение да те видят.
- Не! - надава вик Партридж.
Гласът на баща му преминава в напрегнат шепот:
- Това, което се случи в гората с майка ти и Седж, беше грешка. Злополука. Истинско безумие. И сега си плащаме за това. Всичко свърши.
Едва сега Партридж забелязва, че кожата на врата на баща му също е обгоряла и прилича на тънка розова мембрана. Дали кожата му не дегенерира? Дали това не е поредният симптом на болестта му, който майка му щеше да разпознае?
„Безумие ли - мисли си Партридж. - Как така си плащат? И как така всичко е свършило?“
- Освен това ви събрах заедно с твоята полусестра. Ето виждаш ли? Нещо като подарък.
Партридж едва си поема въздух. Баща му е нагласил всичко. Знаел е как ще постъпи Партридж. Манипулирал го е като кукла на конци.
- Успял си да се сдобиеш с онова, от което имаме нужда. Така ще помогнеш на много хора. Справи се добре.
- Нима не знаеш?
- Какво? - пита баща му. - Какво да знам?
- Това е само началото.
- Партридж - отвръща баща му. - Изслушай ме.
Но Партридж излиза от стаята и хуква надолу по стълбите. Отваря предната врата, слиза по стъпалата на верандата, и непонятно защо дори за самия него, се покатерва на покрива на черната кола. Изправя се и впива очи в далечината, докъдето погледът му стига. Струва му се, че това наистина е началото на нещо.
Тогава той се обръща и поглежда към къщата, огромно жълто петно на фона на притискащото я небе, и към изцапаната с кръв кърпа за ръце, която се развява лекичко. Понякога вятърът все още го смайва.Тогава песента завършва и за миг всички остават притихнали. Колко трае този момент? Преша няма никаква представа. Времето вече не я плаши. То тече на приливи и отливи. Щом се приближава до прозореца, Брадуел застава зад нея, увива ръце около талията й и поглежда над рамото й. Вече не са в състояние да стоят далече един от друг. И въпреки че нито един от двама им не би могъл да изрази с думи това странно чувство помежду им, сега връзката им е още по-силна, тъй като едва не се изгубиха.
Освен това животът продължава, защото така трябва. Ел Капитан и двамата войници повдигат Ингършип за ръцете и го изнасят от помещението, с обувки, влачещи се по пода и оставящи кървави следи подире му.
Лайда, излязла преди малко от стаята, се втурва обратно вътре.