- Къде е Партридж? Някой да го е виждал?
Но тъй като никой не знае къде е, тя излиза отново навън.
Жената на Ингършип повдига пердето от земята и го сгъва. После поглежда към Преша и казва:
- Все пак се върна за мен.
- А ти спаси живота ми - отвръща Преша.
- Разбрах го още щом те видях за първи път - отвръща жената на Ингършип. - Понякога срещаш някого и веднага разбираш, че животът ще се промени завинаги.
- Вярно е - съгласява се Преша, която изпитва точно това по отношение на Брадуел и на Партридж. Никога вече няма да е същата като преди.
Жената на Ингършип кимва и поглежда към Брадуел.
- Напомняш ми за едно момче, което познавах преди време, но това беше много, много отдавна.
Очите й се плъзват покрай него, далечни и замислени. Тя докосва нежната тъкан на пердетата, след което излиза от стаята.
Брадуел и Преша остават сами в операционната зала.
Преша се обръща с лице към него. Той я целува нежно по устните и тя усеща топлината на кожата му и лекия натиск на неговите меки и топли устни върху своите.
- Сега е твой ред да обещаеш, че няма да умреш - прошепва й той.
- Ще се постарая - отвръща Преша. Вече й се струва, че целувката е била сън. Случи ли се наистина? Или е била само плод на въображението й?
В този миг се сеща за нямата камбанка. Преша пъха ръка в джоба си и я изважда навън. После я обвива с ръце и му я подава.
- Това е подарък - казва тя. - Понякога решаваш, че разполагаш с достатъчно време, но после се оказва, че си грешал. Не е много, но искам да ти я подаря.
Той я повдига и я разтърсва. Не се чува никакъв звук. Доближава я до ухото си.
- Чувам океана - казва той.
- Ще ми се един ден да го видя - отвръща тя.
- Заслушай се - той вдига камбанката към ухото й. Тя затваря очи. През прозореца прониква неясна слънчева светлина. Преша усеща милувката й върху клепачите си. Тогава долавя някакво приглушено бучене - шума на океана?
- Наистина ли звучи така?
- Не съвсем - отвръща Брадуел. - Истинският звук на океана не може да бъде затворен в една камбанка.
Преша отваря очи и поглежда през прозореца към сивото небе. Вятърът разнася сажди наоколо и тогава тя чува гласа на Партридж, който крещи имената им.
Долавя наситената миризма на пушек. Нещо гори.
Епилог
Наблюдават обвитата в пламъци къща, застанали насред поле от угар. Тънките жици греят като пукнатини, полазили по фасадата на ярко осветената къща. Жиците се запалват една след друга. Преша предполага, че в къщата също е имало бомба и че някой в Купола я е задействал.
Пожарът се разпростира бързо и навсякъде. Извива се нагоре на мощни вълни от кълбящ се пушек и вихрушка от сажди. Прозорците избухват на парченца. Пердетата горят като факли. Изпепелена е дори окървавената кърпа, която висеше от единия от прозорците. Изгарящата жега напомня на Преша за разказите, които е чувала за Детонациите. Сякаш греят хиляди слънца.
Лайда е стиснала здраво ръката на Партридж, като че ли се бои, че може отново да избяга. Или по-скоро той стиска нейната с надеждата, че така ще останат заедно.
Брадуел и Преша наблюдават пожара, облегнати един на друг, също като двойка, която допреди миг е танцувала, но не иска да се раздели, въпреки че музиката е спряла.
Ел Капитан е откарал колата далеч от пожара. И сега двамата с Хелмут наблюдават през предното стъкло на автомобила. Войниците стоят зад колата, използвайки я като преграда срещу стелещата се навред жега. Тялото на Ингършип е в къщата. Ел Капитан беше наредил на войниците да го оставят там, където е.
- Бързо погребение! - казал беше с усмивка, въпреки че Ингършип нямаше да получи никакво погребение.
С гръб към пожара стои единствено жената на Ингършип, Илиа, която е вперила поглед в далечния хълм. Преша разглежда профила на лицето й, покрит с белези и синини. Найлоновата материя, събрала се около шията й, прилича на оръфана яка.
Трябва да тръгват, ала никой от тях не е в състояние да помръдне от мястото си. Огънят ги задържа там.
С течение на времето споменът на Преша за този ден ще избледнее. Дори вече усеща как дребните детайли се стопяват в съзнанието й - как фактите и реалността се размиват.
Накрая пожарът започва да угасва сам. Огънят тлее едва-едва. Предната част на къщата още се издига на мястото си. Вратата зее широко отворена. Преша прави няколко стъпки към верандата.
- Недей - предупреждава я Брадуел.
Но тя започва да тича. Сама не знае на какво се дължи това непреодолимо чувство на страх, че нещо е забравено, някакво усещане за загуба. Няма ли какво да бъде спасено? Тя изкачва стъпалата на един дъх и се спуска в изгорялото преддверие. Поглежда към трапезарията. Полилеят се е откъртил от тавана, пропадайки през масата. Отгоре зее голяма дупка, а под нея полилеят изглежда като поругана кралица върху почернелия си трон.