- Това са само слухове. Нищо повече.
Двамата потъват в мълчание, докато възрастният мъж зашива раната. Лицето на жената се вкаменява, металните чаркове се сключват. Дядото на Преша попива потеклата кръв. Той работи с бързи движения, дезинфекцира раната със спирт и я превързва.
Щом й казва, че е готово, жената пуска надолу ръкава на блузата си върху превръзката. Подава му малка консервна кутия с месо, а от раницата си изважда някакъв плод. Цветът му е яркочервен, но има дебела кора почти като на портокал.
- Красив е, нали? - казва тя и му го дава вместо заплащане.
- С теб е приятно да се работи - отвръща дядото на Преша.
- Ако искаш, вярвай, ако не искаш, недей - твоя работа - подхваща жената след кратка пауза. - Но ако някой от Чистите наистина е излязъл навън, знаеш ли какво означава това?
- Не, не знам - отвръща той. - Ти ми кажи.
- Щом като има път навън, значи, има и път навътре.
Изведнъж Преша я побиват тръпки. Тогава жената вдига ръка на ухото си.
- Чу ли това?
В този миг Преша действително чува нещо - далечната глъч на Лова. Ами ако жената не е луда? Преша се надява слухът за Чистия да е истина. Все пак знае, че от слуховете може да има полза. Понякога в тях се съдържа истинска информация. Но обикновено не са нищо повече от фантазии и лъжи. Този слух обаче е от най-коварните, защото е привлекателен, дава ти надежда.
- Щом има път навън - повтаря жената този път с равен и спокоен глас, -значи, има и път навътре.
- Никога няма да влезем вътре - отвръща нетърпеливо възрастният мъж.
- Чист - казва жената, - сред нас има Чист!
Именно в този миг тримата чуват как един камион изтрополява в уличката. Стоят сковани и притихнали.
Навън ожесточено започва да лае куче, отеква изстрел и край на кучешкия лай. Преша знае кое е кучето. Позна го по лаенето. Кучето беше изяло толкова много бой, че не знаеше нищо друго освен да се крие и да напада. Беше й жал за него и затова понякога му даваше по малко храна - но не и от ръката си, защото не можеше да му има пълно доверие.
Тя затаява дъх. Всичко наоколо потъва в тишина с изключение на тихото монотонно боботене на камиона на уличката. На сутринта някой ще си е отишъл завинаги.
Дядо й потропва по пода с бастуна си - „бръснене и подстрижка, четвърт долар“. Преша не се чувства готова за тръгване. Не иска да изостави дядо си. Той се отправя с бързи крачки към стола си. Взима тухлата и я хваща здраво в една ръка.
Придържайки раната си с ръка, жената отива до прозореца и поглежда навън.
- ОСР - прошепва с ужас.
Възрастният мъж впива очи в Преша, погледите им се срещат през тясната пролука, оставена от вратата на шкафа. Дишането му е учестено, очите -разширени от ужас. Изгубен. Изглежда напълно изгубен.
Пронизва я внезапен страх какво ще стане с него, когато нея я няма. „Може би войниците от ОСР са дошли за някой друг“, мисли си тя. Например за онова момче на име Артуро или за двете близначки, които живеят под навеса. Не че иска да са дошли за когото и да е от тях. Как би могла да пожелае подобно нещо на когото и да било?
Не може да помръдне от мястото си.
Откъм уличката долита приглушен вик, долавя триенето на ботуши по паважа. „Не тук - прошепва на себе си тя. - Моля ви, не тук!“ Напряга слух да чуе рева на мотора, щракването на съединителя, но от уличката се носи само неумолимо боботене.
Дядо й започва отново да потропва с гумената капачка на бастуна си -„бръснене и подстрижка, четвърт долар“!
Трябва да бяга. Но преди да тръгне, тя начертава с пръст един кръг, две очи и усмихната уста в пепелта, полепнала по вратата на шкафа. Иска й се това да е обещание: „Ще се върна скоро“. Но дали ще го види, дали ще разбере? Ами ако не се върне скоро? Ако попадне в беда и не успее да се измъкне?
Преша поема дълбоко дъх и започва да бута фалшивия панел с главата на куклата. Отначало панелът поддава лекичко, а после нещо изщраква и той се отделя от шкафа, стоварвайки се на прашния под на бръснарницата. В шкафа нахлува светлина.
Сърцето на Преша блъска силно в гърдите й. Тя се озърта наоколо сред скритата в сенки неразбория на бръснарницата. По-голямата част от покрива е отнесена, разкривайки сумрачното нощно небе. След плътната прегръдка на дървените стени това открито пространство я изпълва с чувство на беззащитност.
В бръснарницата има един-единствен стол - въртящ се стол с педал, служещ за повдигане и спускане на седалката. Полицата пред този едничък стол също като него изглежда съвършено непокътната. В една посипана с прах стъклена кутия, пълна със застояла синкава вода, плуват три гребена, сякаш за тях времето е спряло.