Тя се скрива бързо в сянката на стената и започва да се плъзга опряла гръб в нея, подминавайки редицата разбити огледала. До слуха й достига бръмченето на втори камион. Странно, че се появява още един. Тя се свива на земята и затаява дъх. Не смее да помръдне. Чува, че радиото в камиона работи - звучи долнопробна версия на непозната за нея стара песен с ревяща електрическа китара и пулсиращ басов ритъм. Чувала е, че когато отвеждат някого, обикновено завързват ръцете му на гърба и залепят устата му с тиксо. Но дали не пускат радиото, когато си тръгват? По някаква причина това й се струва дори по-лошо.
Снишава се възможно най-ниско до земята. Опитва се да задържи дъха си. Дали и двата камиона са тук заради нея - докато единият блокира уличката, другият чака на главното шосе? Всички огледала са изпотрошени с изключение на едно джобно огледалце, което лежи на останалата непокътната полица. Веднъж попита дядо си за джобните огледала и той й обясни, че ги използвали, за да показват на клиентите как изглежда прическата отзад. Струва й се странно кого го интересува как изглежда прическата му отзад. И какво значение има изобщо?
От това място се открива изглед към Купола, издигащ се на хълма право на север. Една лъскава, яркоосветена сфера, осеяна с черните точки на огромните оръдия - сияеща крепост, на чийто връх се издига блестящ кръст, прозиращ дори през задимения пепелив въздух. Замисля се за Чистия - висок и слаб с късоподстригана коса - за когото се твърди, че е забелязан в Пресъхналите земи. Но сигурно е само слух. Не може да е истина. Кой би напуснал Купола, за да дойде тук и да се превърне в преследван дивеч?
Камионът се придвижва бавно напред. Светлината на прожектор залива стаята. Преша не смее да помръдне от мястото си.
Лъчът на прожектора попада върху триъгълен къс огледало и за миг тя среща собствения си поглед - очите си с формата на бадеми също като на нейната японска майка - „толкова красива и млада“. После бащините лунички, посипани по извивката на носа й. И накрая сърповидния белег от изгаряне, обрамчващ в полукръг лявото й око.
Ако сега избяга, какво ще се случи с Фридъл? Един ден той ще се развали.
Светлината на прожектора се плъзва нататък и камионът, отстрани на който са изписани буквите ОСР и има рисунка на черен нокът, отминава с тихо боботене. Преша не помръдва от мястото си, докато шумът от бучащия мотор и песента по радиото не заглъхват в нощта. Първият камион обаче още не е напуснал уличката. Тогава тя чува викове, но не разпознава в тях гласа на дядо си.
Надзърта през широките отвори, останали на мястото на витрините от дебело стъкло. Наоколо е тъмно и студено. На улицата няма жива душа. Отново се промъква в сянката на стената към зеещата дупка на мястото на отнесената входна врата. Там лежи голяма странна ръждясала тръба на избелели червени и сини спираловидни ивици. Цялата очукана и деформирана. Дядо й твърди, че едно време пред всички бръснарници е имало такива тръби, нещо като символ с определено значение. Тя се измъква през вратата, без да напуска прикритието на порутената стена.
Какъв беше планът? Да намери скривалище. Голямата стара напоителна тръба, която възрастният мъж й бе показал преди време, се намира на три пресечки разстояние от тук. Според него там щяла да е в безопасност. Ако изобщо съществува такова място.
Брадуел, сеща се тя. Обществото на нелегалните. Картата, указваща местоположението на квартирата му, още стои сгъната в джоба й, където сам той я беше пъхнал. Може да си е у дома, зает с подготовката за следващата си лекция по История на сенките. Ами ако се появи там и му благодари за подаръка, давайки се вид, че го е приела като жест на приятелство, а не на коравосърдечие? Дали ще я подслони в дома си? Вярно, че е длъжник на дядо й за направените шевове, но тя никога не би го помолила за услуга. Никога. Въпреки това тя решава да потърси мястото. Фандра бе загинала, но пък брат й бе оцелял.
На земята точно до вратата лежи малка опушена камбанка. Находката я учудва. Преша я вдига от земята, но тъй като клепалото липсва, камбанката не издава никакъв звук. Някой ден може да й послужи за нещо.
Стиска я толкова силно в ръката си, че ръбът се впива в дланта й.
Партридж
Добитък
ПАРТРИДЖ ЧУВА ОВЦЕТЕ, ПРЕДИ ДА ГИ ВИДИ. От мрака на къпиновите храсти пред него се носи шумолене и откъслечно блеене. Едното от животните издава такъв пелтечещ звук, че му напомня за подигравателния смях на Вик Уелингзли във вагона на влакчето. Но това беше сякаш в друг живот. Слънцето е залязло, изсмуквайки със себе си цялата топлина от въздуха. Партридж се намира в покрайнините на града - в покрайнините на неговите жалки, овъглени останки. Долавя миризмата на пушек от запалени огньове, до слуха му достигат далечни гласове и единични крясъци. Над главата му се разняса плясък на криле.