Усеща убождане по ръката. Залепя силна плесница на мястото и вижда някакъв вид брониран бръмбар с плътни щипци. Перва го с ръка, ала бръмбарът, изглежда, се е заклещил. Затова Партридж го хваща с пръсти и ги измъква от кожата си.
Мъжът се връща с шишето му, вече пълно с вода.
- От къде идваш?
- От града - отвръща Партридж. - Но трябва да се връщам.
- От коя част на града? - пита мъжът. Потъналото надолу око мига по-бавно от другото. Партридж се старае да се фокусира някъде между двете.
- От покрайнините - отвръща той и започва да отстъпва нататък, откъдето е дошъл. - Благодаря за водата.
- Наскоро преживях голяма загуба - продължава мъжът. - Жена ми, разболя се. Почина наскоро. И сега имам нужда от някого тук. Тази работа не е за един чифт ръце.
Партридж хвърля поглед към прибраните в кошарата овце. Едно от животните има копито с формата на лопата, ръждиво и нащърбено. То рие земята в ъгъла.
- Не мога.
- Не си тукашен, нали?
Партридж се заковава на място.
- Трябва да вървя.
- Къде са ти белезите? С какво си се сраснал? Не виждам нищо по теб.
Мъжът вдига тоягата и я насочва към момчето. Партридж вижда ясно белезите по лицето му, плетеница от нащърбени линии.
- Не мърдай - изрича мъжът бавно, готвейки се за скок.
Партридж се обръща и хуква обратно натам, откъдето е дошъл. Постепенно набира скорост, краката и ръцете му се движат бързо и равномерно като бутала. Носи се по обратния път, извеждащ извън гората, когато кракът му затъва в гнил дънер. Строполява се на земята. Оказва се, че това е същото място, където овцете бяха пили от локвата с дъждовна вода. Поглежда назад към дънера и установява, че това не е никакъв дънер. А просто събрани накуп стръкове тръстика - някои още зелени, а други ръждивокафяви на цвят. Сеща се за вършачките, които е виждал недалеч от академията. Ослушва се за овчаря, но не чува нищо. После пристъпва към тръстиката и забелязва лъскавата тел, с която е стегната. Взира се настойчиво в земята, докато накрая не различава неясен проблясък, нещо студено и влажно. Посяга надолу с трепереща ръка. Долавя някакво сладникаво зловоние. Разтваря тръстиката, която е влажна и жилава, и съзира човешко лице - едната страна е белезникавосива, а другата моравочервена, плътта е с видими изгаряния, устата - лилава от липсата на кислород и кръв. Това е жената на пастира -разболяла се и починала наскоро. Ето как я беше погребал. Но коя част от нея е студена и влажна? Окото, което излъчва хладен, тъмнозелен отблясък.
Лайда
Рехабилитаиия
В БЯЛАТА ТАПИЦИРАНА СТАЯ Е СТУДЕНО. Това й напомня за контейнера в голямото отделение на хладилника преди Детонациите. Сега хладилниците са малки, тъй като хората се хранят предимно със соеви таблетки. Именно в малката кутия на големия хладилник майка й държеше кръглите марули. Дали не бяха прекалено крехки, за да се съхраняват в общата част на хладилника? Замисля се за попарените, опърпани краища на най-горните листа, наподобяващи набран подгъв на пола.
Майка й я беше посетила на два пъти неофициално. Въпреки че по време на тези посещения тя беше сравнително мълчалива, Лайда долавяше гнева й. Майка й бъбреше предимно за съседите и за зеленчуковата си градинка, но по едно време й каза съвсем тихичко: „Даваш ли си сметка колко скъпо ще платим заради поведението ти? Всички около мен се стараят да отбягват погледа ми". Но в края на всяко от тези посещения я прегърна, макар и малко грубо и припряно.
Днес обаче майка й ще я навести в качеството си на служител за съставяне на професионална оценка. Ще се появи подобно на всички други, облечена в лабораторна престилка, с малкия преносим компютър като вдигнат пред гърдите й щит, прикриващ плътно пристегнатия бюст. Под стегнатия сутиен и месестата плът на гърдите се крие сърце. Лайда знае, че то е там и бие до пръсване.
Стаята е малка и квадратна, а оскъдната мебелировка се състои от легло, тоалетна и миниатюрен умивалник. На стената има фалшив прозорец с потрепваща светлина. Спомня си, че преди няколко години майка й се беше борила за това подобрение в качеството на грижите за пациента. Именно тя беше водила дискусията пред съвещателното тяло. Някой беше направил проучване за благотворното въздействие на слънчевата светлина върху хората с душевни заболявания. Но, разбира се, за прозорци с истинска светлина не можеше дори да става дума. Постигнат беше компромис. В резултат на това, сега прозорецът показва меняща се светлина, отмервана от скрит зад решетка стенен часовник. Но Лайда не вярва нито на часовника, нито на изгледа през прозореца. Убедена е, че, докато спи, някой манипулира времето. Защото часовете текат прекалено бързо. А може би се дължи на сънотворното. Колкото по-дълго я държат затворена тук, толкова повече расте възможността да класифицират душевното й заболяване като тежко, с което шансовете й да я пуснат намаляват. Сутрин взима други хапчета за събуждане и още едни за успокояване на нервите, въпреки че не спира да им повтаря, че нервите й са наред. Но така ли е наистина? Предвид обстоятелствата, смята тя, са в доста добро състояние. Или поне засега.