- Не говори така - казва дядо й. - Разбира се, че ги помниш!
Но тя не може да направи разлика между разказаните от дядо й истории и собствените си спомени. Например, зоната за получаване на багажа. Дядо й бе обяснявал отново и отново - за чантите на колелца, за голямата движеща се лента и за служителите от охраната, които обикаляли наоколо като добре обучени овчарски кучета. Но това спомен ли е? Майка й се бе забила право в едно стъкло, умирайки намясто, разказал й бе дядо й. Но дали това е спомен, или Преша просто си го е представила? Майка й е японка, което обяснява лъскавата черна коса на Преша, очите с формата на бадем и равномерния тен на кожата й, с изключение на онова малко местенце с вид на лъскав, розов полумесец около лявото й око. А по бащина линия кожата й е едва-едва посипана с лунички. Шотландо-ирландец, казва за себе си дядо й, но това не й говори почти нищо. Японци, шотландци, ирландци? Градът, в който баща й е бил по работа - както и останалата част от света, доколкото се знае, е напълно унищожен, заличен. Японци, шотландци, ирландци - тези определения вече не съществуват. МЛБВгз! - изрича натъртено дядо й - така се казваше летището. Успяхме да се махнем оттам, като последвахме останалите оцелели. Вървяхме дълго с несигурни крачки в търсене на безопасно място. Краката не ни държаха, но спряхме чак когато стигнахме в този град, тъй като се намира недалеч от Купола. Иначе живеем западно от Балтимор и на север от Ди Сиг41. Тези неща отново не й говорят нищо. МЛБВ, Ди Си - това са просто букви.
Родителите й са непознати. Ето кое я убива, защото ако те са непознати за нея, как би могла тя да опознае себе си? Понякога се чувства така, сякаш нищо не я свързва с този свят, сякаш се носи в пространството като мъничка прашинка въртяща се пепел.
- Мики Маус - казва дядо й. - Не го ли помниш?
Ето кое го изумява най-силно - това че Преша не помни Мики Маус и пътуването до Дисни Уърлд, от което се завръщали тогава.
- С големи уши и бели ръкавици?
Преша се спира пред кафеза на Фридъл. За изработката на клетката са използвани спиците на старо колело, тънък метален лист, служещ като под, и малка метална вратичка, която се плъзга нагоре-надолу. Вътре в кафеза на една пръчка клечи Фридъл - цикада с механични крила. Преша промушва пръст между тънките спици и милва нежно филигранните крила. Имат го, откакто се помни. Понякога Фридъл все още пърха с крила, стари и ръждиви. Той е единственият домашен любимец на Преша. Като беше малка, го нарече Фридъл, понеже, когато го пускаха да лети из стаята, той надаваше писклив крясък, който звучеше, като че ли казва: „Фридъл! Фридъл!“. През всички тези години тя поддържа в изправност чарковете му с помощта на маслото, което бръснарите са използвали някога за смазване на ножиците.
- Помня Фридъл - казва тя. - Но не помня никаква гигантска мишка с бели ръкавици. Зарича се, че някой ден ще излъже дядо си, само и само да сложи точка на цялата тази история.
Какво помни за Детонациите ли? Ярката светлина - сякаш греят хиляди слънца. Помни също, че държеше кукла. Но не е ли била прекалено голяма за кукла? Главата на куклата беше закрепена за светлокафяво парцалено тяло с гумени ръце и крака. На летището Детонациите предизвикаха взрив от ослепителна светлина, която изпълни цялото й зрение, преди светът наоколо да избухне или в някои случаи да се стопи. Различни материи се вплетоха една в друга и главата на куклата се превърна в нейна ръка. И, разбира се, сега познава добре главата на куклата, защото е част от нея - мигащите очи, които се затварят при всяко нейно движение, заострените пластмасови черни мигли, дупката между пластмасовите устни, където трябва да пасне пластмасовото шише, и гумената глава, заела мястото на ръката й.
Тя плъзва здравата си ръка по главата на куклата. Усеща изпъкналите кокалчета на пръстите си вътре, ръбчетата и неравностите на ставите, изгубената ръка, станала едно цяло с гумения череп на куклата. Ами изгубената ръка, какво усеща с нея? Плътното, притъпено докосване на нормалната си ръка. Ето какво изпитва за времето Преди - то е там, може да го почувства, едно слабо усещане в нервните окончания, едва осезаемо. Очите на куклата се затварят. Дупката между свитите устни е потъмняла от сажди, сякаш и куклата е вдишвала от онзи въздух. Преша изважда вълнен чорап от джоба си и го нахлузва на главата на куклата. Покрива я винаги, когато излиза навън.
Продължи ли да се мае тук, дядо й ще почне да разправя истории за случилото се с оцелелите след Детонациите - за кървавите побоища в халетата на огромните хипермаркети, където обгорелите и деформирани оцелели се биели за туристически печки и рибарски ножове.