Но все едно дали ще я пуснат, или не - позорът е вече налице. След всичко това кой ще я вземе за снаха? Никой. Но дори да я приемат, никога няма да й позволят да има деца. Ще бъде негодна за генетична репопулация - тоест край.
Изкуствената светлина, нахлуваща през прозореца, потрепва, сякаш отвън прелитат птици. Това да не е част от терапията? Как иначе ще се сети за прелитащи отвън птици? В Купола има много малко птици. От време на време се случва някоя от тях да избяга от птичарника. Но това става рядко. Може би птиците са плод на въображението й. Някакъв дълбоко потиснат спомен.
Освен разяждащата паника има още едно нещо, което не й дава мира, и това е косата й. Остригаха я, още щом пристигна. Пресметнала е, че са нужни поне три години, докато израсте до предишната дължина. Малкото момичета, завърнали се от рехабилитация, които познаваше, отначало носеха перуки. Скованите им от страх лица, че болестта може да се върне, и фалшивият блясък на косите им ги карат да изглеждат някак чужди - още една причина останалите да се боят от тях. Сега тя носи бял шал на главата си. Бял, за да пасва по цвят на тънкия памучен гащеризон, който се издува около нея, скривайки формите на тялото й. Размерът е един и същи за всички. Шалът е завързан отзад на врата й, от което мястото постоянно я сърби. Тя плъзва пръсти под възела и се почесва.
Мислите й се връщат към Партридж, мушнал ръка в нейната, докато двамата вървят по коридора към танцовата зала. Понякога той изниква така неочаквано в съзнанието й, че стомахът й се преобръща. Намира се тук заради него. Всеки въпрос, който й задават, я връща все към онази вечер. А истината е, че почти не го познава. Но никой не й вярва, въпреки че не спира да го повтаря отново и отново. Изрича го и сега в тишината на своята затворническа стая: „Почти не го познавам“. Дори сама не си вярва. Дали е жив? Струва й се, че някъде дълбоко в себе си би почувствала, ако той беше мъртъв.
В три часа на вратата се чува почукване и тя се отваря, преди Лайда да успее да отговори. В стаята влиза екипът - две лекарки, придружени от майка й. Поглежда към майка си, очаквайки да получи някакъв знак за близост. Но лицето на жената остава напълно неподвижно като изкуствения водоем на академията. Тя поглежда към Лайда, но не за дълго. Погледът й отскача към близката стена, плъзва се по пода, спира на умивалника и се връща обратно на стената.
- Как се чувстваш? - пита по-високата и стройна лекарка.
- Добре - отвръща Лайда. - Прозореца си го бива.
Майка й потрепва едва доловимо.
- Харесва ли ти? - пита стройната лекарка. - За нас това беше важно нововъведение.
- Още веднъж ще ти зададем няколко кратки въпроса - подхваща другата лекарка. Тя е набита и дебела и говори отсечено. - Задачата ни е да надникнем в естеството на връзката ти с Рипкард Уилъкс.
- Приятеля ти Партридж - добавя стройната лекарка, сякаш Лайда не би разпознала името.
- Само няколко въпроса - обажда се майка й. - Ще бъдем кратки.
Дали не се опитва да й каже тя също да дава кратки отговори?
- Не знам къде е Партридж - заявява Лайда. - Колко пъти трябва да го повторя?
Подложили я бяха на няколко разпита, всеки следващ малко по-враждебен от предишния.
- Както сама се досещаш, Елъри Уилъкс е силно заинтересован от тази информация - казва стройната лекарка. Дори самото произнасяне на името му я изпълва с вълнение, забелязва Лайда. - Все пак става дума за сина му.
- Би могла да ни помогнеш да открием момчето - добавя обнадеждено майка й, сякаш това може отново да ги направи семейство.
Изкуственият пейзаж на прозореца потрепва отново сякаш от движение на крила - или може би има засечка в програмата. Дали не е блокирала? „Би могла да ни помогнеш да открием момчето.“ Изгубил ли се е? Изчезнал ли е? Също като птицата от птичарника. Като телената птица, която беше направила и която вероятно е изложена в момента в Залата на Учредителите, вместо антикварните кухненски таймери, престилки и ножове. А може би телената й птица е дисквалифицирана, тъй като Лайда вече не посещава академията.