- Заявила си, че си му показала изложбата на тема „Домашен бит“ след края на работното време така, както би развела и група посетители през деня - казва тантурестата лекарка.
- Чудя се дали съм разбрала правилно? Момче и момиче, измъкнали се от танците, намират се сами в тъмна стая, а наоколо свири музика - додава стройната лекарка. - Всички сме били млади - намига й тя.
Лайда не отговаря. Научена е да отговаря на въпросите с въпроси.
- Какво имате предвид?
- Той целуна ли те? - пита стройната лекарка.
Лайда усеща, как страните й пламват. Той не я целуна. Защото тя целуна него.
- Имаше ли прегръдки?
Още пази спомена за ръцете му на кръста си, плъзгащи се леко нагоре по гърба й, и за плата на роклята, който гъделичка корема й. Танцуваха на две от песните. Има много свидетели. За дисциплината отговаряха господин Гласингс и госпожица Пърл. Докато танцуваха, тя усещаше дъха му на шията си, тъй като Партридж беше наклонил главата си на една страна. А в колана му имаше затъкнат нож, който оставаше скрит под сакото. И тогава се целунаха. Дали някой беше забелязал? После двамата вървяха хванати за ръце на път за нейния пансион. Срещнаха много хора. Дали не бяха ги наблюдавали през някой прозорец? Имаше ли и други двойки, вървящи по пътеката?
- Каквото и да изпитваш към него - казва тантурестата лекарка, - смяташ ли, че е имал дълбоки чувства към теб.
Очите на Лайда се насълзяват. „Не - казва си тя. - Не, не е изпитвал чувства към мен. Била съм му от полза.“ Още от самото начало се държеше грубо. А после стана мил само за да може да се измъкне с откраднатия от изложбата нож. И този нож с каква цел го е използвал? Никой няма да й каже. Освен това танцува с нея само за да изглеждат нормално, да се впишат в обстановката и да не бият на очи. Дали не се тревожат, че може да е мъртъв? Че може да е избягал и да се е самоубил също като брат си? Лайда стрелва майка си с умолителен поглед: „Какво да правя?“.
- Той обичаше ли те? - пита отново стройната лекарка.
Майката на Лайда кимва с глава. Всъщност това дори не е кимане. А по-скоро леко потрепване, сякаш се опитва да сдържи кашлицата си. Лайда избърсва очите си. Значи, майка й иска от нея да каже „да“, да им каже, че Партридж е имал чувства към нея. Нима това ще й придаде по-голяма стойност? Може да има стойност само ако Партридж е още жив. Ако повярват, че той я обича, тогава сигурно ще я използват като свръзка. Като средство за контакт. Тоест, като примамка.
Когато сграбчва коленете си с ръце, платът се събира между пръстите й и тя го приглажда.
- Да - отговаря накрая, свеждайки поглед. - Обичаше ме.
За миг й се струва, че това е самата истина, и добавя по-високо:
- Сам ми го каза. Онази вечер ми призна, че ме обича.
Прозорецът потрепва отново. Или може би е зрението й?
Преша
Обувката
ЗА ДА СТИГНЕ ДО КВАРТИРАТА НА БРАДУЕЛ, Преша прекосява шосето и поема по тясната уличка, минаваща успоредно на пазара. В далечината отеква гълчавата от Лова на хора. Понякога си представя, че това е сватбена глъчка. И защо да не бъде? Суматохата ту се надига, ту заглъхва, сякаш някъде има празник - защо не празник на любовта? Дядо й беше разказвал за сватбата на родителите й - за белите шатри, покривките на масите и тортата на етажи.
Но моментът сега не е подходящ за това. Опитвайки се да отгатне местоположението им, тя стига до заключението, че най-вероятно се намират в Разтопените земи, където едно време са се простирали заградените предградия. Познава хора, които са израснали на това място. Слушала е за предградията по време на Играта на спомени - еднакви къщи, цъкащи пръскачки, детски площадки с пластмасови уреди във всеки двор. Тъкмо затова ги наричат Разтопените земи - навред е осеяно с големи, цветни петна разтопена пластмаса, които преди са били пързалка, люлка или покриващ се с капак пясъчник с формата на костенурка.
По виковете се опитва да познае кой отряд е това. Защото някои са по-жестоки от други. Но така и не се научи да ги различава всичките. Дядо й гледа на тия викове като на птичи звуци, за всеки от които е характерно нещо различно. Няма представа дали гълчавата започва, или свършва в тила на врага. Но, за щастие, виковете идват от отдалечената южна част на Разтопените земи, докато тя се е запътила в съвсем различна посока. А заслушвайки се по-внимателно, й се струва, че е възможно да идват от още по-голямо разстояние. Вероятно от района на затворите, приютите и санаториумите - с неговата опожарена инфраструктура от стомана, каменни отломки и останки от бодлива тел. Има една детска броилка за затворите.