Призрачните къщи рухнаха навред.
Призрачните къщи рухнаха навред.
Душите на обречените бродят тук безчет.
Под земята ще те завлекат. Бъди нащрек!
Никога не е виждала рухналите сгради. Защото никога не е отивала толкова надалеч. Улиците са пусти. Навън е студено, тъмно и влажно. Тя повдига нагоре яката на плътния си пуловер, мушва покритата с чорап куклена глава под мишницата си и бързо свива в една уличка. Безгласната камбанка е все още у нея. Прибрана на сигурно място в джоба на пуловера й.
На фона на далечната глъчка от Лова на хора тя се ослушва за приближаващи Групита. Причината да бродят нощно време по улиците е неспособността им да намерят покой, тъй като са неразривно свързани помежду си. Възползвайки се от колективната си сила, някои Групита се осмеляват да преследват и ограбват хората - не че някога е имало какво да отмъкнат от нея или от дядо й. Ослушва се също и за камионите на ОСР. Тъкмо затова е решила да се придвижва по най-тесните улички вместо по главните шосета.
Тя свива в следващата пряка и тогава под въздействието на адреналина хуква да бяга. Просто не може да се сдържи. Огласяни единствено от далечната глъчка, улиците са така притихнали, че изпитва непреодолимото желание да заглуши както онзи звук, така и ударите на бумтящото в ушите й сърце. Поема по една малка уличка, но тогава чува ръмженето на двигател. Обръща се назад и хуква в противоположната посока, отдалечавайки се от нестихващата гълчава. Прекосява улиците една след друга, като на два пъти зърва за миг камиона на ОСР, и веднага се стрелва в различна посока.
Когато стига до Руините, Преша е изправена пред кръстопът. Стои в сянката на една килната настрани тухлена сграда, която е само част от цяла редица съборетини. Налага се да вземе решение дали да заобиколи Руините, което ще й отнеме най-малко един час, или да мине напряко. Едно време на мястото на Руините се е издигала централната част на града, плътно застроена с високи сгради, претъпкана с върволици камиони и коли, обхваната от мрежата на метрото под земята и от пресичащите на светофарите тълпи от хора над земята.
Сега там се издигат цели хълмове от рухналите каменни сгради. А вътре в тях Зверовете са прокопали проходи и малки пещери. Тук-там Преша забелязва тънки струйки дим, процеждащи се от някои от пукнатините. Зверовете отдолу явно са запалили огън, за да се стоплят.
Ала в следващия миг вече не се налага да се чуди какво да предприеме, защото един камион на ОСР изръмжава в уличката и спира рязко пред близката сграда. Преша отстъпва крадешком зад ъгъла, залепила гръб за тухлената стена.
Вратата от дясната страна на камиона се отваря. Отвътре изскача мъж в зелената унифирма на ОСР. Единия му крак го няма. Крачолът на панталона му е запретнат нагоре. А на мястото на коляното му се вижда покрит с козина кучешки череп с изпъкнали очи, челюсти, зъби и шия. Да не би кракът на мъжа да е част от гръбначния стълб на кучето? Трудно е да се каже къде е бил кракът му преди. А на самото куче му липсва едната задна лапа и опашката, но въпреки това успява да замести изгубения крак на мъжа. Двамата са привикнали да вървят със ситно неравномерно накуцване. Той заобикаля камиона и отваря задната врата. На улицата изскачат още двама войници от ОСР, обути в черни ботуши. Въоръжени са с пушки.
- Последно спиране - надава вик шофьорът.
Преша не успява да различи лицето му зад стъклото, но й се струва, че вътре има двама мъже, доближили плътно глави една до друга - или може би една зад друга. Дали шофьорът не е Групи? Тогава чува втори глас, подел като ехо думите на шофьора:
- Последно спиране.
От другата глава ли дойде? Сърцето й блъска в гърдите. И тя затаява дъх.
Тримата мъже нахлуват в сградата.
- ОСР! - кресва единият. А после отвътре се разнася трополене на ботуши.
В това време войникът зад кормилото пуска радиото и тя започва да се пита дали това не е същият камион, спрял по-рано тази вечер пред дома й. Малко по-нататък по улицата се надига глъчка от гласове. Мярва се и една фигура - човек, носещ яке с качулка, чието лице е скрито зад намотания шал. Наоколо е прекалено тъмно, за да успее да различи нещо повече от това. Човекът надава вик:
- Престанете! Оставете ме на мира! - гласът е момчешки, прозвучал приглушено заради шала. На пръв поглед изглежда на повече от шестнайсет. Забележат ли го, войниците от ОСР със сигурност ще го приберат.