Сиви очи
ЧИСТИЯ СЕ ИЗПРАВЯ НЕСИГУРНО НА КРАКА, заставайки насред улицата. Озърта се наоколо, обхващайки с поглед редицата опожарени, изкорубени корпуси на сградите, след това Руините с тънките струйки дим, процеждащи се в нощния въздух, и после отново сградите. Вдига поглед към небето, сякаш се опитва да установи къде се намира. Накрая поставя свободната презрамка на чантата на другото си рамо и увива шала около врата и долната част на лицето си. Озърта се нетърпеливо към Руините и поема право към тях.
Преша оправя вълнения чорап, скриващ главата на куклата, придърпва надолу ръкава на пуловера и излиза от прикритието на страничната уличка.
- По-добре недей - обажда се тя. - Нямаш никакъв шанс.
Той се обръща изплашен, но когато погледът му спира върху нея, на лицето му се изписва видимо облекчение, че тя не е нито Групи, нито Звяр, нито дори войник на ОСР - макар че, съмнява се Преша, едва ли знае как се нарича всяко едно от тези същества. Там, откъдето идва, има ли нещо, от което да се страхува? И изобщо знае ли какво е страх? Плашат ли го празничните торти, кучетата, носещи слънчеви очила, и чисто новите коли, украсени с огромни червени панделки?
Лицето му е гладко и чисто, а очите - бледосиви. И тя просто не може да повярва, че пред нея стои един истински жив Чист.
Изгори Чист и пепелта вдишай.
От червата му колан уший.
От косата въже изплети.
А от костите Чист сапун направи.
Ето какво й идва наум. Хлапетата постоянно си припяват тази песен, ала изобщо не си представят, че могат да срещнат истински Чист, въпреки всички глупави слухове, които се носят наоколо. Изобщо даже. Преша има чувството, че в гърдите й е заседнало нещо леко, въздушно и пърхащо, подобно на Фридъл в неговата клетка или на ръчно изработената пеперуда в торбата й.
- Опитвам се да стигна до улица „Ломбард“ - изрича той леко задъхано. Преша се чуди дали гласът му не звучи по-различно. По-ясно, по-благозвучно? Такъв ли е гласът на хората, които през всички тези години не са дишали пепелив въздух?
- По-точно улица „Ломбард“ номер хиляда петдесет и четири. Големи еднотипни къщи с кована ограда.
- Не е особено разумно да стоиш на открито - отвръща Преша. - Опасно е.
- Забелязах - той прави крачка към нея и спира. Едната страна на лицето му е изцапана с пепел. - Не съм сигурен дали мога да ти се доверя - додава той. Нещо, за което Преша не го вини. Току-що онези Групита едва не го пребиха до смърт; нормално е нервите му да са поразклатени.
Показва му крака си, останал без обувка.
- Хвърлих едната си обувка, за да отвлека вниманието на Групитата, които иначе щяха да те убият. Така че ти спасих живота.
Партридж поглежда към мястото, където беше нападнат. След това се приближава към Преша, която все още се крие в страничната уличка.
- Благодаря - казва й той и се усмихва. Има прави и бели зъби, сякаш цял живот е консумирал прясно мляко. Отблизо лицето му я поразява още по-силно със своето съвършенство. Не може да отгатне с точност годините му. От една страна, изглежда по-голям от нея, от друга обаче, й се струва по-малък. Но за да не я хване, че го зяпа, тя свежда поглед към земята.
- Щяха да ме разкъсат на парчета - продължава той. - Надявам се, че си струвам изгубената обувка.
- Аз пък се надявам, че не е изгубена - казва тя, извръщайки леко лице от него, за да не забележи следите от изгаряния.
Той пристяга презрамката на чантата си и казва:
- Ще ти помогна да намериш обувката, ако ти ми помогнеш да открия улица „Ломбард“.
- Това няма да е никак лесно. Тук не се ориентираме по улиците.
- Накъде хвърли обувката? В коя посока? - пита той, отправяйки се обратно към улицата.
- Спри - казва тя, въпреки че има нужда от обувката, която е подарък от дядо й - може би последният, който ще получи от него. Тогава долавя бръмченето на двигател от изток, а след това и още едно от противоположната посока. А на близо има и друг камион - или това е само ехо? Той не бива да се показва на открито. Всеки би могъл да го забележи. Твърде опасно е.
- Остави я.
Ала той вече е стигнал до средата на улицата.
- Къде да търся? - пита той и разперва широко ръце, като сочи в две различни посоки и прилича досущ на жива мишена.
- При бензиновия варел - отвръща тя, опитвайки се да го накара да побърза.
Той се завърта на пети, забелязва бензиновия варел и хуква право към него. Описва полукръг около варела и се навежда. А когато се изправя отново, тя вижда обувката в ръката му. Той я вдига като трофей над главата си.
- Побързай - прошепва тя с надеждата, че той ще успее да се скрие обратно сред сенките.