- Свещена революция - отвръща сухо Преша, която има чувството, че я взимат на подбив.
- Именно! - възкликва той. - Това беше!
- Забавно ли ти се струва? - отвръща тя. - Ще те убият, без да им мигне окото. Ще те изтезават, а после ще натъпчат дулото на пистолета в гърлото ти и ще те застрелят. Разбираш ли какво ти казвам?
Изглежда, проумял думите й, той отвръща:
- Предполагам, че ме мразиш. Не мога да ти се сърдя. Исторически погледнато...
Преша поклаща глава.
- Моля те, не ми пробутвай групови извинения. Не ме интересува дали имаш угризения на съвестта. Просто си извадил късмет. За разлика от мен. И това е всичко.
Тя пъха ръка в джоба си и усещата острия ръб на камбанката. Започва да се колебае дали да не добави нещо по-мило, което да успокои поне малко угризенията му, нещо от сорта на: „Тогава бяхме деца. Какво можехме да направим? И изобщо кой можеше да направи нещо?“. Но се отказва. Вината му й даваше определено предимство. Още повече, че имаше известно основание да изпитва вина. Как е успял да се добере до Купола? Кое го прави толкова привилегирован? Достатъчно добре запозната е с конспиративните теории на Брадуел, за да си дава сметка, че са били взети някои доста позорни решения. Защо да не обвинява Чистия поне мъничко?
- Трябва да сложиш качулката и да вдигнеш шала на лицето си - съветва го тя.
- Ще се постарая да се смеся с тълпата - отвръща той, след което бързо увива шала около врата си, повдигайки го на лицето, и нахлупва качулката. -Така добре ли е?
Оказва се, че не е достатъчно. Сивите му очи излъчват нещо, което го кара да изглежда различен - нещо, което по всяка вероятност няма как да поправи. Всеки би разбрал още от пръв поглед, че той е Чист. Лично тя веднага би познала. В очите му се чете вяра, каквато няма да забележиш у никого другиго тук, но същевременно от него се долавя и някаква тъга. В известен смисъл, изобщо няма вид на Чист.
- Проблемът не е само в лицето - казва му тя.
- В какво тогава?
Тя поклаща глава, оставяйки косата си да се разпилее, скривайки белезите от едната страна на лицето й.
- Няма значение - отсича тя, след което, без да има нещо предвид, го пита: - Какво те води насам?
- Домът ми - отвръща той. - Опитвам се да открия дома си.
По някаква причина думите му вбесяват Преша. Тя придърпва яката на пуловера си под брадичката.
- Домът ти ли? - сопва се тя. - Тук, вън от Купола, на улица „Ломбард“?
- Точно така.
Само че той сам си е тръгнал от тук. Напуснал е дома си. И сега не заслужава да си го върне обратно. Тогава тя решава, че е по-добре да избягва разговорите за родния дом.
- Ще трябва да минем напряко през Руините. Нямаме друг избор - казва на Чистия, стараейки се да отбягва погледа му. След това оправя чорапа и придърпва надолу ръкава на пуловера си. - Има вероятност да се натъкнем на Зверове и Пясъчни създания, които сигурно ще се опитат да ни убият, но поне ще се махнем от улиците, където можем да попаднем право в ръцете на онези, които ще искат да те заловят. Освен това е по-бързо.
- Да ме заловят ли?
- Хората вече знаят, че си тук. Навсякъде са плъзнали слухове. А онези Групита, ако не бяха толкова пияни, ще разтръбят още повече мълвата за теб. Ще трябва да се придвижваме бързо и тихо, за да не привличаме излишно внимание, и също да...
- Как се казваш?
- Как се казвам ли?
Той изпъва ръка пред себе си, насочвайки я като пистолет право към нея с вирнат нагоре палец.
- Защо правиш това?
- Кое? - учудва се той и отново протяга ръка. - Просто се опитвам да се представя. Повечето хора ме наричат Партридж.
- Аз съм Преша - отвръща тя и перва протегнатата му ръка. - И престани да размахваш тази ръка под носа ми.
На лицето му се изписва недоумение и той пъха ръка в единия джоб на якето си.
- А в случай че в тази чанта има нещо ценно, по-добре го дръж скрито под якето си.
Преша се отправя забързано към Руините и той поема подире й. Тогава тя продължава да ниже инструкции:
- Стой далеч от излизащия от земята пушек. Стъпвай внимателно. Някои хора твърдят, че Пясъчните създания усещат вибрациите. А ако все пак те хванат, недей да крещиш. Не издавай нито звук. Обещавам да не те изпускам от поглед.
Иска се истинско умение да можеш да вървиш сред Руините, да стъпваш леко, ловко да преместваш тежестта на тялото си от единия на другия крак, но без да се отпускаш прекалено нито на едната, нито на другата страна. Преша е усъвършенствала това умение години наред, прекарани в лов на вехтории, и знае точно как да държи коленете си отпуснати, а стъпалата -гъвкави, така че да пази равновесие.