Партридж бърника из разницата си, тършува вътре със своите неестествено бързи движения. Защо ръцете му шават толкова бързо? Как е възможно това? И все пак е така непохватен. Ако намали темпото, ще успее да открие много по-бързо онова, което търси. Докато ръцете му ровичкат из чантата, Пясъчното създание прикляка на задните си крака и скача. С каменната си тежест, звярът се стоварва върху гръдния кош на Партридж и го поваля върху ръбестите отломки зад него. Съществото е изкарало целия въздух от гърдите му и той лежи зашеметен и останал без дъх. Но тогава Преша забелязва какво е извадил от чантата: нож с дървена дръжка.
Тя продължава да замеря с камъни Зверовете, които стесняват кръга около тях.
- Търси нещо човешко по него - извисява глас Преша. - Можеш да го убиеш само ако откриеш част от тялото му, която да е жива и пулсираща.
Пясъчното създание, което го е приклещило върху камъните, повдига тежката си каменна глава, готвейки се да я стовари върху черепа на Чистия, но момчето го отблъсква с изненадваща сила и съществото се приземява тежко по гръб - камък се удря в камък - разкривайки ивица бледорозова кожа на гърдите си. Също като обърнала се по гръб буболечка, Пясъчното създание започва да маха във въздуха със своите яки, облицовани с камък ръце и крака.
Чистия се хвърля бързо напред. Втъква ножа в центъра на розовата ивица между каменните пластини, промушвайки стомаха на съществото, и го забива дълбоко навътре. Пясъчното създание издава глух стон, отекнал сякаш в затвореното пространство на собствената му каменна обвивка. От раната руква тъмна, пепелива кръв. Чистия разклаща ножа напред-назад, сякаш реже самун хляб, след което го измъква навън и го обърсва в камъните.
Вятърът подема противната воня, която излъчва кръвта на Пясъчното създание. Обзети от страх, Зверовете се оттеглят бързо в опушените си бърлоги.
Преша е останала без дъх. А Партридж не може да откъсне очи от Пясъчното създание. Ножът трепери в ръката му, погледът му е празен. Целият е покрит в прах и сажди. От носа му се процежда струйка кръв. Той я изтрива с опакото на ръката си и втренчва поглед в останалото там червено петно.
- Партридж - прошепва тя. Изречено от нея името му звучи някак странно, твърде лично. Въпреки това тя го произнася отново: - Партридж, добре ли си?
Той нахлузва качулката обратно на главата си и сяда на камъните, опитвайки се да си поеме дъх. Увива ръце около чантата си.
- Съжалявам - изрича той.
- За какво?
- За това, че изкрещях. Въпреки че ме предупреди да не го правя - той размазва с палец саждите по едната си ръка и се втренчва в черното петно.
- Погледни мръсотията - казва той със странно спокоен глас.
- Какво за нея? - пита тя.
- Ами мръсна е.
Преша
Вятър
В ДРУГИЯ КРАЙ НА РУИНИТЕ Преша изважда сгънатата карта, която Брадуел беше пъхнал в джоба й на събранието, и започва да я изучава. Намират се само на пет пресечки от квартирата на Брадуел. Стараят се да се придържат към тесните странични улички. Всичко е потънало в тишина. Не се чуват никакви камиони. Стихнала е дори далечната глъчка от Лова на хора. По едно време проплаква бебе, но скоро и то замлъква.
Партридж поглъща всичко, което вижда наоколо, въпреки че Преша не може да си обясни какво толкова интересно има за гледане. Навред не е останало нищо друго освен скелети на опожарени сгради, изпотрошено стъкло, разтопена пластмаса, обгорен метал и острите ръбове на предмети, стърчащи от пепелта.
Партридж вдига ръка нагоре, сякаш да улови сипещ се сняг.
- Какви са тези неща във въздуха?
- Какви неща?
- Тези сиви прашинки.
- А, това ли? - вече е престанала дори да ги забелязва. Отдавна е свикнала да ги вижда как се носят неспирно във въздуха ден след ден и покриват с фин дантелен слой всичко, което остава неподвижно достатъчно дълго. - Пепел -казва тя. - Наричат я с много имена: черен сняг, копринен хастар на земята, като дамска чантичка, обърната с подплатата нагоре. Някои й викат черната смърт. А когато се вдигне на облак и после слегне по земята, я наричат благословена пепел.
- Благословена ли? - учудва се Партридж. - В Купола често използваме тази дума.
- Предполагам, че имате достатъчно причини за това - едва ли е най-милото, което би могла да измисли, но така или иначе вече го каза.