- Може да се каже - отвръща той.
- Е, добре, това са сажди, прах и други ситни частици, останали от взрива -обяснява Преша. - Не е хубаво за здравето да ги дишаш.
- Имаш право - съгласява се той и покрива устата и носа си с шала. - При вдишване попадат в белите дробове. Четох за това.
- Да нямате книги или нещо такова, където пише за нас?
Мисълта за това я изпълва с гняв - идеята, че техният свят е обект на проучвания, просто една история, а не място, населено с истински хора, които се опитват да оцелеят.
- Да, разполагаме с дигитални документи - отвръща с кимане.
- Но откъде знаете какво става навън, когато сте затворени в Купол? Да не сме нещо като малки опитни мишлета?
- Аз не съм виновен - отвръща отбранително той. - Нямам нищо общо с това. Решенията се взимат от висшестоящите. Използват свръхмодерни камери, които заснемат материали за секретни цели. Но пепелта прави кадрите малко неясни. Някои от заснетите материали се преработват в снимки. Освен това ни четат сводки колко лошо е положението тук и какви късметлии сме ние.
- Късметът е нещо относително - отвръща Преша. „Засега ще бдим отдалече, с чувство на милосърдие.“ Така пишеше в Посланието. Значи, ето какво са имали предвид.
- Но снимките изобщо не могат да уловят истинската атмосфера. Като прашния въздух например - той размахва ръка пред себе си. - Как полепва по кожата ти. И самият въздух, който е студен. И вятърът. Вятърът не може да бъде описан с думи. Как се усилва понякога и бръсне леко лицето ти. И как носи прахта във въздуха. Всичко това не личи на снимките.
- Вие нямате вятър?
- Та това е Купол. Тоест - контролирана среда.
Преша се оглежда и за миг се замисля за вятъра. И тогава осъзнава, че има разлика между сажди и прах - между това дали едно нещо е изгорено, разкъсано на парчета, или разрушено - и че те се носят по различен начин от вятъра. И въпреки че тази мисъл не й е хрумвала никога досега, изведнъж се чува да казва:
- Саждите се вдигат във въздуха дори при най-слабия повей на вятъра, а прахта е по-тежка. И с течение на времето се сляга.
- Това имам предвид - отвръща Партридж. - Но те не могат да го разберат.
След кратко мълчание Преша му предлага:
- Искаш ли да играем на „Спомени“?
- Какво е това?
- В Купола нямате ли такава игра?
- Значи, това е игра?
- То е това, което чуваш. Когато се запознаеш с някого, задаваш му въпроса какво си спомня за живота Преди. Понякога това е единственото, което можеш да изкопчиш от някои хора, като възрастните например. Но те са и най-добрите в тази игра. Дядо помни страшно много неща.
Нея обаче не я бива особено. Въпреки че спомените й са ярко оцветени, кристално ясни, понякога дори осезаеми - сякаш е напът да почувства миналото - никога не успява докрай да изрази тези усещания. Представя си как един ден ще играе на „Спомени“ с майка си и баща си. Те ще запълнят празнините между малкия аквариум с рибките, ресните по дамската чантичка на майка й, отоплителната тръба, парада, телената четка, кожата й, ухаеща на сапуна с дъх на трева, палтото на баща й, как стои, прилепила ухо към сърцето му, и как майка й реши косата си, припявайки песента от компютъра, приспивната песен за момичето на верандата и момчето, което го моли да тръгне заедно с него. Но дали момичето някога е събрало кураж да замине? Иска й се да поиграе на „Спомени“ с Партридж. Какви ли неща помни един Чист? Дали неговите спомени не са по-ясни, по-малко замъглени от този свят, в който живеят.
Партридж се засмива и отвръща:
- Никога не биха разрешили да играем на подобна игра. Миналото си е минало. Би било невъзпитано да се ровим в него. Това е типично само за малките деца, - но после бързо додава: - Не се засягай. Просто така сме устроени.
И все пак Преша се засяга.
- На нас обаче не ни е останало нищо друго освен миналото - отвръща тя, ускорявайки леко крачка. Тогава се сеща за речта на Брадуел: „Те искат да ни заличат от лицето на земята, искат да заличат миналото, но ние няма да им го позволим“. Тъкмо това е начинът да накараш някого да забрави. Да заличиш миналото, никога да не говориш за него.
Той се спуска напред, за да я настигне, и я хваща за лакътя, малко по-надолу, от който е главата на куклата. Преша изтръгва ръката си, прибирайки я плътно до тялото си.
- Какво ти става? - сопва се тя. - Не можеш просто така да се нахвърляш върху хората.
- Искам да играя на онази игра - отвръща той. - Нали затова съм тук - да открия нещо за миналото си. Поглежда я открито, като поглъща лицето й с очи и плъзва поглед до мястото, където започва сърповидният белег.
Тя навежда глава напред, при което косата й се спуска пред лицето.