- Ето кое е наистина невъзпитано.
- Кое?
- Да зяпаш хората. Никой от нас не обича да го гледат.
- Не съм искал да... - той извива поглед встрани. - Съжалявам.
Преша не му отговаря. Доволна е, че той се чувства така, сякаш я е наранил и й дължи извинение, и също, че се нуждае от нея като социален гид, който да го напътства какво е позволено и какво не в тази култура. Старае се всячески да засили неговата зависимост от нея.
Известно време вървят мълчаливо. По този начин тя го наказва, ала после решава да му прости и да му зададе един въпрос, който отдавна не й дава мира.
- Слушай, веднъж си купихме нова кола с огромна червена панделка отгоре - измисля си тя. - Освен това помня Мики Маус с белите му ръкавици.
- Аха - отвръща той. - Точно така.
- А помниш ли онези кучета със слънчевите очила? Бяха много смешни, нали?
- Не, не помня никакви кучета със слънчеви очила - отвръща той.
- Добре. Ти си наред.
- Ами, майка ми обичаше да ми разказва една приказка за жената-лебед и за лошия крал, който откраднал крилата й, а аз реших, че лошият крал е баща ми.
- Наистина ли беше лош крал?
- Това е само една приказка. Двамата с нея просто не се разбираха. А аз имах богато въображение. Всъщност в това нямаше никаква логика. И все пак обичах тази приказка. Обичах и нея, струва ми се. Каквото и да ми беше разказала, пак щях да я обичам. Децата обичат родителите си, дори и онези от тях, които не го заслужават. Това е по-силно от тях.
Този спомен е толкова откровен и истински, че Преша изпитва неудобство, задето не е играла честно. Затова решава да опита отново:
- Веднъж, когато бях малка, родителите ми наеха пони за рождения ми ден.
- За да го яздят децата ли?
- Така мисля.
- Звучи много мило. Пони. Обичаше ли понита?
- Не знам.
Преша се пита дали от играта е имало полза. Дали сега й вярва повече, след като двамата споделиха тези спомени помежду си? Решава да провери:
- Чудя се за онова Пясъчно създание, което уби, как го измъкна от дупката и го просна на земята, не ми се стори нормално - подхваща тя. - Изглеждаше някак невъзможно - тя млъква, очаквайки да получи някакво обяснение. Но той свежда глава на гърдите си, без да й отговори.
- Ами, когато бягаше от Групитата, никое човешко същество не може да бяга толкова бързо...
- Академията - поклаща глава той. - Преминах през специално обучение. Това е всичко.
- Обучение ли?
- По-точно серия от кодиращи програми. Но не всички проработиха. Оказва се, че не съм завършен екземпляр.
Изглежда не му се говори за това и тя решава да не настоява. Така че оставя разговора да замре. Двамата продължават да вървят потънали в мълчание.
Накрая стигат до една малка изпотрошена витрина на магазин.
- Пристигнахме - казва тя.
- Пристигнахме къде? - не схваща Партридж.
Тя го повежда покрай една купчина отломки към широка метална задна врата.
- Квартирата на Брадуел - прошепва му. - Трябва да те предупредя, че по него има сраствания.
- Какви точно?
- Птици - отвръща тя.
- Птици ли?
- На гърба му.
Той я поглежда сепнато и е доволна, че е успяла да го стресне.
Преша почуква на вратата, следвайки инструкциите върху бележката -едно почукване, после две по-леки потропвания и след кратка пауза отривист удар с кокалчето на пръста. Отвътре се чува шум. Тогава Брадуел отговаря със същото почукване от другата страна на вратата, същите кратки глухи удари.
- Тук ли живее? - учудва се Партридж. - Кой би могъл да живее на подобно място?
Тя почуква два пъти.
- Изчакай ей там. Не искам да избухне, като те види - тя посочва към една потънала в сянка стена.
- Лесно ли избухва?
- Хайде, върви.
Партридж се оттегля в сенките.
Чува се стържещ звук - Брадуел отключва вратата. А после я открехва едва-едва.
- Полунощ е - прошепва той със силно предрезгавял глас и Преша се пита дали не го е събудила. - Коя си ти? И какво искаш, по дяволите?
- Аз съм Преша.
Вратата се отваря по-широко. Той изглежда по-висок и широкоплещест, отколкото й се стори преди. Оцеляващият би трябвало да е жилав и гъвкав, с тяло, което може лесно да се скрие, измършавяло заради оскъдната храна. Но за да оцелее, му се е наложило да стане силен и мускулест. Преша проследява с поглед двойния нащърбен белег на бузата му и следите от изгаряния, но онова, което задържа вниманието й, са очите му. Усеща как за миг дъхът й пресеква. Брадуел има тъмни сурови очи, ала докато се взира в лицето й, изражението им като че ли се смекчава, сякаш е способен да прояви много повече нежност, отколкото е предполагала.