- Много хора изгубили живота си - повтаря Брадуел. - Казваш го така, сякаш е било злополука.
- Но какво можехме да направим? Просто се опитвахме да се защитим -изрича отбранително Партридж. - Нямаше как да спасим всички.
- Това никога не е влизало в плана.
За миг стаята потъва в мълчание. Наоколо се чува единствено звукът от дращенето на ноктите на плъхоподобните зверчета.
- Има много неща, които не знаеш - обажда се накрая Брадуел.
- Сега не е време за лекции - прекъсва го Преша. - Остави го да говори.
- За лекции ли? - отвръща Брадуел.
- Няма нужда да бъдеш толкова... - Преша не може да открие подходящата дума.
- Педантичен? - подхвърля Брадуел.
Преша няма представа какво е значението на думата „педантичен“, но е сигурна, че надменният му тон не й харесва.
- Просто такъв - отвръща тя. - Остави го да говори.
- Засега разбрах, че трябва да се успокоя и най-важното да не бъда такъв... Нещо друго? - обръща се Брадуел към Преша. - Какво ще кажеш за една хирургическа интервенция върху личността ми? Може би една сърдечна операция? Разполагам с необходимите инструменти.
Преша се обляга назад и се разсмива. Учудена е от собствената си реакция. Без сама да знае защо, намира думите му за смешни. Брадуел изглежда толкова силен и суров, но по някакъв непонятен за нея начин тя усеща, че е успяла да го засегне.
- Кое е толкова смешно? - пита Брадуел, разпервайки ръце.
- Не знам - отвръща Преша. - Ами ти си един от оцеляващите. Почти митична фигура, обаче... В същото време изглеждаш толкова... докачлив.
- Не съм докачлив! - отвръща Брадуел, след което поглежда към Партридж.
- Мисля, че си леко докачлив - обажда се Партридж.
Брадуел сяда отново на сандъка, изпуска дълбока въздишка, затваря очи и после пак ги отваря.
- Ето, видя ли? Вече съм добре. Сега съм напълно във форма.
Тогава Преша се обръща към Партридж:
- Какво стана после? Продължавай.
Партридж започва да трие едно мръсно петно на ръката си. Кожената раница все още лежи в скута му. Той разкопчава катарамата на чантата си и изважда отвътре малка подвързана с кожа книжка.
- Преди няколко дни се натъкнах на вещите на майка ми - продължава разказа си той. - И тогава просто усетих, че истинският свят няма нищо общо с онзи, за който съм слушал. Нейните неща още съществуваха... Трудно ми е да го обясня. А откакто съм тук, вече си спомням как грозното ни помага да забележим красивото.
Преша разбира какво има предвид - едното не може да съществува без другото. Партридж й харесва. Откровен е за много неща, които няма нужда да споделя, и това я кара да му има доверие.
- Защо си дошъл? - подхожда Брадуел направо към въпроса.
- След като открих нещата й, не спрях да се ровя. Баща ми...
Той спира за миг. През лицето му преминава сянка. Преша не успява да разчете всичките му емоции. Може би обича баща си. А може би го мрази. Трудно е да се прецени. Може би баща му е родителят, когото обича, въпреки че не го заслужава.
- Той беше един от ръководителите на бягството в Купола. Все още е важна фигура. Учен и инженер - гласът му е сух и спокоен.
Брадуел се навежда към Партридж.
- Как е името на баща ти?
- Елъри Уилъкс.
Брадуел се засмива, поклащайки глава.
- Уилъксови, значи.
- Познаваш ли семейството му? - учудва се Преша.
- Може би съм виждал някъде това име - отвръща той саркастично.
- Какво искаш да кажеш? - не разбира Партридж.
- „Най-добрите от най-добрите“ - заявява Брадуел. - Я се виж само. Та ти си човек от сой.
- Откъде познаваш семейството ми?
- Детонациите избухват и по чиста случайност се оказва, че наблизо има Купол, който приютява едни, но оставя навън други. Да не мислиш, че всичко това не е предварително планирано...
- Достатъчно - прекъсва го кротко Преша. Този разговор трябва да премине мирно и тихо. Не бива да позволява на Брадуел да избухне. Тя се обръща към Партридж и пита:
- Как успя да излезеш оттам?
- Някой подарил на баща ми по повод двайсетгодишната му служба няколко копия на оригиналните схеми на Купола, поставени в рамка. Започнах да ги изучавам - системата за пречистване на въздуха, вентилацията. Когато работи, вентилационната система се чува добре. Едно дълбоко басово бучене, което звучи като фон на всички останали звуци. Започнах да си водя дневник - повдига подвързаната с кожа тетрадка в ръката си. - Записвах кога се включва и кога се изключва. А после разбрах как мога да проникна в главната система. И тогава ми хрумна, че в един определен ден и час бих могъл да се промъкна покрай острите перки на поредицата вентилатори, които ще спрат да се въртят в продължение на около три минути и четирийсет и две секунди. И също, че накрая ще се натъкна на бариера от филтри, които ще мога да срежа с нож. Точно това и направих - заключава той с лека усмивка. - Е, вярно, че вятърът доста ме поодуха, но поне не свърших накълцан на парчета.