Брадуел се взира втренчено в него.
- И накрая изчезна. Просто ей така. И никой в Купола не го е грижа за теб? Никой не те търси?
- Сигурно ме търсят по всички камери - свива рамене той. - Но камерите и бездруго не работят много добре. Винаги е било така. Заради пепелта. Кой знае обаче дали ще тръгнат да ме търсят? Никой не може да напуска Купола - по каквато и да е причина. Разузнавателните акции са напълно забранени.
- Но баща ти - обажда се Преша. - Щом като е толкова важна фигура... Няма ли да изпратят някого, който да те търси?
- С баща ми не сме особено близки. Досега не е имало такъв прецедент. Никой не се е измъквал навън. Никой не е искал подобно нещо - не и като мен.
Брадуел поклаща глава.
- Какво има в този плик? - пита той.
- Лични неща - отвръща Партридж. - Типичните за една майка неща. Огърлица, музикална кутия, писмо.
- Не бих възразил да хвърля един поглед - казва Брадуел. - Вътре може да има нещо интересно.
Партридж замълчава за миг. Личи си, че няма доверие на Брадуел, забелязва Преша. Партридж вдига плика с вещите на майка си и го пъха обратно в кожената си чанта.
- Няма нищо интересно.
- Значи, затова си дошъл тук - да намериш майка си, светицата? -подхвърля Брадуел.
Без да обръща внимание на тона му, Партридж казва:
- В момента, в който видях нещата й, започнах да се съмнявам във всичко, което знам. Бяха ми казали, че е мъртва, така че сега се съмнявам дори в това.
- Ами ако наистина е мъртва? - пита Брадуел.
- Вече съм свикнал с тази мисъл - отвръща стоически Партридж.
- Ние също сме свикнали с тази идея - казва Брадуел. - Повечето от нас са изгубили не един близък човек.
Въпреки че не знае историята за личната загуба на Преша, Брадуел е сигурен, че и тя има поне един починал близък. Всеки оцелял си има по някой такъв. Партридж не знае нищо нито за Преша, нито за хората, които е изгубила, пък и в този момент тя няма никакво желание за споделяне.
- Партридж иска да открие улица „Ломбард“. Там са живели преди. Мисля, че това е добро начало, откъдето да започне - казва тя на Брадуел. - Но му трябва старата карта на града.
- И защо да му помагам? - отвръща той.
- Може и той да ни помогне в замяна на това.
- Не ни трябва неговата помощ.
Партридж не обелва и дума. Брадуел сяда отново и поглежда първо единия, а после и другия. Преша се навежда над него и казва:
- Това може да важи за теб, но не и за мен.
- На теб за какво ти е нужен?
- Ходатайство. ОСР. Може да ме махнат от списъка. Освен това дядо ми е болен. Само той ми е останал. Но, ако не получим помощ... - изведнъж й прилошава, сякаш страховете й, че дядо й ще умре, че от ОСР ще я приберат, но заради недъгавата й ръка, ще я вземат за безполезна, ще станат още по-реални, изричайки ги на глас. Устата й е пресъхнала. Няма сили да го каже. Но тогава думите сами излизат от устата й: - Просто няма да успеем.
Брадуел изритва сандъка. Птиците се стряскат, но тъй като няма къде да отидат, започват да махат ожесточено с крила под ризата му. Той вдига поглед към Преша. Струва й се, че е готов да отстъпи. Но не само това -струва й се, че е готов да отстъпи заради нея.
Ала Преша няма нужда от неговото съчувствие. Тя мрази да я съжаляват. Затова додава бързо:
- Трябва ни само картата. После ще се оправим сами.
Брадуел поклаща глава.
- Ще успеем - настоява Преша.
- Ти може и да се оправиш, но не и той. Не е привикнал към тези условия. Оставя ли го сам, тогава Групитата ще му строшат главата, а това означава да се простим с един чудесен екземпляр.
- Благодаря за вота на доверие - обажда се Партридж.
- Как се нарича улицата? - пита Брадуел.
- „Ломбард“ - отвръща Партридж. - Номер хиляда петдесет и четири.
- Ще ви заведа, стига улицата да е още на мястото си. А след това май ще бъде най-добре да се върнеш обратно в Купола, при татенцето.
На Партридж му идва до гуша. Той се навежда напред и казва:
- Нямам нужда от никаква...
- Ще вземем картата - прекъсва го Преша. - Освен това би било чудесно, ако наистина можеш да ни заведеш до улица „Ломбард“.
Брадуел хвърля поглед към Партридж, предизвиквайки го да довърши мисълта си. Но, изглежда, Партридж осъзнава, че Преша има право. Налага се да се възползват от по-мощта, която им се предлага, каквато и да е тя.