Ел Капитан
Оръжия
БРЕЗЕНТЪТ НА НАВЕСА Е ЦЕЛИЯТ ПРОТРИТ. Останали са само алуминиевите спици, прикрепени към стария приют. Ел Капитан вдига поглед към сивото небе през обгорелия метален скелет на навеса. Преша Белз - името не му дава мира. На какво се дължи тази внезапна обсебеност на Ингършип от една оцеляла на име Преша Белз? Ел Капитан не харесва това име - не му харесва как вибрира в устата, това противно жужене. Накрая се отказа да я търси. Все пак работата му не е да обикаля улиците, затова преди час се прибра у дома, изпращайки хората си обратно навън. Но сега се пита дали няма да си плати заради това решение. Ще могат ли онези идиоти да намерят момичето без него? Едва ли.
- Открихте ли я? Край - кресва в уокитокито.
Радиото притихва.
- Чувате ли ме? Край.
Отново нищо.
- Пак се скапа - отронва Ел Капитан.
И тогава брат му Хелмут измърморва:
- Пак се скапа.
Хелмут е само на седемнайсет, с две години по-малък от Ел Капитан, и винаги по-дребният от двама им. Когато избухнаха Детонациите, Ел Капитан и Хелмут бяха съответно на десет и на осем години. Отстрани изглеждат, сякаш единият носи постоянно другия на гръб. Хелмут разполага с отделен торс, ала всичко останало от кръста надолу се е превърнало в част от тялото на брат му, а бедрата му, представляващи покрита с мускули деформирана кост, опасват като пояс ханша на брат му. Двамата се возеха на един мотоциклет, когато ослепително бялата светлина и горещият вятър ги повалят на земята - Хелмут седнал отзад, държащ се здраво за по-големия си брат. Ел Капитан беше поправил двигателя съвсем сам. А сега хилавите ръце на брат му висят увити около собствената му шия.
Уокитокито се събужда с пращене. Ел Капитан чува радиото и ръмжащата скоростна кутия на камиона, вероятно пъплещ по някой баир. Гласът на войника най-сетне отеква на фона на околния шум:
- Не. Но ще я хванем. Имай ми доверие. Край.
„Имай ми доверие“, повтаря наум Ел Капитан. Той пъхва уокитокито обратно в калъфа. После се озърта назад към брат си и измърморва:
- Като че ли някога съм имал доверие на някой друг. Не вярвам дори на теб.
- Не вярвам дори на теб - прошепва Хелмут зад него.
Никога не е имало друг освен Хелмут, на когото да се доверява. От дълго време насам двамата са съвсем сами. В живота им никога не е имало баща, а когато Ел Капитан беше на девет, майка им почина от остра вирусна инфекция в приют като този, пред който стоят в момента.
- Ако не я хванете - изкрещява Ел Капитан в уокитокито, - тогава Ингършип ще ни срита задниците. Не се проваляйте. Край.
Късно е. Луната е обвита в сива мъгла. Мисли си да надникне вътре, за да провери дали Ведра не шета още из кухнята. Харесва му да я вижда обвита сред парата от съдомиялната машина. Би могъл да й нареди да му приготви сандвич. В крайна сметка той е най-високият по чин офицер тук, в щабквартирата. Само че знае предварително какво ще се случи. Двамата ще се заприказват, докато тя реже месото с охлузени от работа ръце с изложена на показ кожа, осеяна с белези и ярки следи от изгаряния. Тя ще му заговори с онзи топъл глас, а накрая ще плъзне очи към лицето на брат му, което е все там, надзъртащо с празен поглед през рамото му. Ненавижда това, че докато го слушат, хората все поглеждат към Хелмут - една глупава марионетка, климаща зад гърба му - и тогава в Ел Капитан се надига такъв гняв, че е в състояние да избухне. Понякога, нощем, докато слуша дълбокото дишане на Хелмут, си представя как се завърта по гръб, задушавайки брат си веднъж завинаги. Ала с него ще умре и той. Добре знае това. Двамата са прекалено важни един за друг и прекалено свързани, за да може единият да умре, а другият да продължи да живее. А понякога това му се струва толкова неизбежно, че няма търпение да дочака смъртта.
Но вместо да се отбие при обвитата в кухненска пара Ведра, решава да отиде в гората - каквото е останало от нея и каквото е успяло да израсте отново, и да провери капаните си. Два поредни дни някой все отмъква попадналия вътре дивеч. В капаните винаги се хваща по нещо, но тогава пристига някой друг и го изяжда.
Щом заобикаля щабквартирата, се озовава пред наблюдателните вишки, изградени от дървени талпи и метални шипове, и една каменна стена, издигаща се сред запустялото поле. Върху нея е прокарана бодлива тел. А от другата страна има полуразрушени сгради. Пред едната се издига колонада, ала зад две от колоните не си вижда нищо друго освен покритото със сажди небе. Ел Капитан обича небето повече от всичко останало. Преди много години, когато беше още дете, мечтаеше да постъпи във военновъздушните сили. Тогава знаеше всичко за летенето. Разполагаше с книги от библиотеката и една стара видеоигра с летателна симулация, на която се упражняваше часове наред. За баща си знаеше само, че е бил пилот от военновъздушните сили, изритан от армията заради психическа непригодност. „Беше напълно смахнат - казваше за него майка му. - Добре че замина.“ Къде обаче? Ел Капитан така и не научи. Знаеше само, че в някои отношения прилича на баща си - Ел Капитан мечтае да полети и е луд, също като него. Най-близкото до летене преживяване, което е имал, беше с онзи мотоциклет, с който се издигаше за миг във въздуха след скок. Но вече предпочита да не мисли за това.