Придвижва се от един капан на друг, навлизайки дълбоко в гората. Всичките са празни. Не се вижда дори капчица кръв. Кожата обаче е там, също както и костите, част от които са натрошени с изсмукан докрай костен мозък. В това няма никакъв смисъл. Но той е по-скоро объркан, отколкото ядосан. Не може да си представи кое същество би могло да действа толкова чисто и това го изпълва с неясен страх.
На двайсетина стъпки от последния капан във въздуха се разнася някакъв звук - дълбоко басово бучене. Той спира.
- Чу ли това? - пита брат си, но със същия успех би могъл да говори на самия себе си.
Бученето започва да отслабва, отдалечавайки се оттук с висока скорост. Дали не е двигател? Ала звукът е прекалено чист, за да бъде от двигател. И заглъхва прекалено бързо.
Приближава се до последния капан, където намира някакъв вид дива кокошка - мъртва, охранена, с оскубана перушина. Ала птицата не е в капана. Лежи точно до капана, откъдето е била извадена, и изглежда сякаш е била умъртвена не от другиго, а от някой фермер, прекършил врата й с опитно движение на ръката. Птицата лежи на земята, сякаш оставена като дар за Ел Капитан. Той я побутва с една бамбукова пръчка. Тялото на кокошката потреперва. Той я вдига от земята и открива сгушени отдолу, сякаш като някаква странна шега, три яйца. Кафяви яйца. Едното покрито с петна.
Взима петнистото яйце и го полага в дланта си. Има чувството, че някой се опитва да му каже нещо.
Кога за последен път е виждал и държал в ръката си яйце? Може би преди Детонациите, когато майка му беше все още у дома и купуваше яйца в картонени кутии.
Кокошката и яйцата приличат на някакво странно чудо и той си спомня чувството, което изпита, докато изкопаваше заровената тръба, сякаш изважда дълга, бяла кост от земята, а също и усещането от пръстта в ръцете си, ронлива, мека и нежна. Откри парче от стария си трион. После отстрани пръстта и отряза капачетата от двете страни. Всичко се беше запазило, както бяха планирали - като изключим факта, че брат му се беше сраснал за гърба му. Но Хелмут нямаше да умре. Не, той беше товарът, който Ел Капитан щеше да носи на плещите си цял живот.
Понякога си спомня звука от плъзгането на оръжието по тръбата, тежестта на алуминиевите торбички, силното щракване при сглобяването на пушките, първо едната, а после и другата, и тогава му хрумва, че обича Хелмут точно толкова, колкото го мрази. Тежестта на брат му го е направила само по-силен.
Бученето отново се засилва и Ел Капитан заляга ниско на земята. Лежи по корем в храстите. Зад себе си долавя сподавеното ридаене на брат си. Понякога се случва Хелмут да плаче без причина.
- По-тихо - прошепва му загрижено Ел Капитан. - Тихо, Хелмут. Всичко е наред. Тихо.
И тогава ги забелязва - странни същества, запазили човешкото в себе си само наполовина, които се промъкват сред дърветата.
Партридж
Пеене
ВЕЧЕ НА УЛИЦАТА, Брадуел върви начело с големи и бързи крачки. Преша е втора, а Партридж - последен. Брадуел не поглежда назад към Партридж, за разлика от Преша, и Партридж се пита какво ли си мисли тя за него. Че е просто една пионка? Дали не иска само онова, което каза - да махнат името й от списъка на ОСР, каквото и да означава това, и да осигури помощ за дядо си? В такъв случай ще бъдат квит. Тя ще помогне на него, а той на нея, стига да може. И все пак разполага с доказателство, че тя има добро сърце. Нали спаси живота му, преди още да е узнала кой е той всъщност и какво може да спечели от него. Така че й има доверие и това е най-важното.
Освен това е убеден, че Брадуел го мрази и изпитва презрение към него заради привилегията да живее в Купола - нещо, за което не може да го вини. Надява се само омразата на Брадуел да не стигне дотам, че да позволи някое от онези Групита да строши главата му, както сам се бе изразил. Би било смешно, ако шансът това да се случи не беше толкова реален.
Брадуел спира, за да огледа следващата уличка и да се увери, че всичко е наред.