Задухал е студен вятър. Партридж се загръща още по-плътно в якето си.
- Значи, това било зимата? - подхвърля на Преша.
- Не - отвръща тя. - През зимата е студено.
- И сега е студено.
- Но не колкото през зимата.
- Ще ми се да видя улиците покрити със сняг - казва той.
- Снегът почернява и става мърляв още преди да е стигнал до земята.
Брадуел се обръща внезапно назад.
- Прекалено близо са - казва той. Партридж няма никаква представа за кого говори. - Ще трябва да слезем под земята. Оттук.
- Под земята ли? - учудва се Партридж. Той не обича да слиза под земята. Лесно губи ориентация дори в мазето на училищната библиотека в отсъствието на слънцето, луната и звездите. Тук обаче един от тези неизменни ориентири е Куполът, чиято светлина е най-ярка на фона на небето с онзи сияещ на върха му кръст, устремен право нагоре, макар че и той, също като Преша, не е сигурен в какво точно вярва.
- Щом Брадуел казва, че е най-добре да слезем под земята, значи е така -заявява Преша.
Брадуел посочва една четвъртита дупка до канавката. Металната решетка я няма, вероятно открадната. Той спуска вътре първо краката си, а после целият хлътва надолу. Преша се вмъква веднага след него. Обувките й изтрополяват силно на циментовия под. Партридж слиза последен. Долу е тъмно и влажно. Има толкова много локви, че е невъзможно да ги избегне всичките. Така че се налага да газят направо през тях. От време на време долавя присъствието на разни животни, чиито сенки се стрелкат насам-натам, а до слуха му достига всевъзможно писукане и цвърчене.
- Не разбирам - обажда се Партридж - защо се наложи да минем оттук.
- Сигурно си чул далечната глъчка? - пита Брадуел.
- Да - отвръща Партридж. Дори и сега я чува. - Но какво лошо има в една сватба?
Брадуел спира и се обръща, присвил очи към него.
- Сватба ли?
Партридж поглежда към Преша.
- Но тя каза, че...
- Възможно е да съм му казала, че глъчката идва от някаква сватба -подхвърля Преша на Брадуел.
- Но какво те накара да го излъжеш за подобно нещо? - недоумява Брадуел.
- Не знам. Може би съм искала това да е истина. Може би съм само една категория - после се обръща към Партридж. - Това не е сватба. А нещо като игра. Представата на ОСР за спортни мероприятия.
- Но в това няма нищо лошо - отвръща Партридж. - В Купола също имаме спортни занимания. Аз бях полузащитник в една нова разновидност на играта, наричана навремето футбол.
- В случая става дума за кървав спорт, който се нарича Лов на хора, използван от ОСР за прочистване на обществото от слабите индивиди -обяснява Брадуел, продължавайки забързано напред. - Получават точки за всеки убит човек.
- Така че е най-добре да стоим далеч от там - казва Преша, а после, без сама да знае защо, може би за по-голямо въздействие, добавя: - За теб биха взели десет точки.
- Само десет? - учудва се Партридж.
- Всъщност - подхвърля Брадуел през рамо - това е комплимент.
- Е, в такъв случай - отвръща Партридж - благодаря. Сърдечни благодарности.
- Но ако разберат, че си Чист, кой знае какво ще сторят с теб? - обажда се Преша.
Известно време тримата вървят в мълчание. Преша се замисля за онова, което каза Брадуел в хладилната камера: „И накрая изчезна. Просто ей така. И никой в Купола не го е грижа за теб? Никой не те търси?“. Със сигурност го търсят. Освен това ще подложат на разпит момчетата от класа, които последни бяха с него, вероятно дори и учителите, както и всеки друг, на когото смятат, че може да се е доверил. Лайда. Не му дава мира мисълта какво са й сторили.
А тук всичко е подгизнало. Водата в локвите е мръсна. Въздухът е застоял и задушен. Не че се оплаква, но с изненада открива колко много го дразни всичко това и какво облекчение изпитва накрая, когато Брадуел спира и казва:
- Улица „Ломбард“. Трябва да е точно над нас. Готови ли сте?
- Напълно - отвръща Партридж.
- Почакай - обажда се Преша. - Не бива да очакваш твърде много.
Толкова наивен ли изглежда?
- Не се безпокой.
- Просто не храни прекалено големи надежди.
В очите й се появява изражение, което Партридж не успява напълно да разчете. Дали това не е съжаление? Или гняв, насочен към него? А може би загриженост?
- Не храня големи надежди - отвръща той. Но знае, че това е лъжа. Всъщност се надява да намери нещо - ако не майка си, то поне нещо, което да го отведе при нея. Не открие ли нищо обаче, това ще означава, че е попаднал в задънена улица. Че е избягал напразно, без никакъв шанс да се върне обратно. Брадуел му каза да се върне в Купола при баща си. Но нима съществува такава възможност? Ще може ли да се върне в часовете на Гласингс по световна история? Ще могат ли двамата с Лайда да се съберат, разменяйки си съобщения с лазерната писалка на Арвин в тревата между двата пансиона? Ще продължат ли да бърникат в мозъка му, променяйки го завинаги? Ще го превърнат ли в игленик? Ще имплантират ли в него проследяващ чип? Или може би мини взривно устройство?