Този път под шахтата се спуска стара ръждясала стълба, но Партридж отскача, залавя се за циментовата рамка отгоре и се изтегля на повърхността по същия начин, както проникна в тунелите, водещи към системата за филтриране на въздуха. Сякаш е било преди години.
Тук, отгоре, някога е имало цяла редица къщи, но сега всичко тъне в разруха, сринато до основи. На земята лежи стълбът на улична лампа като повалено от гръмотевица дърво, целият обгорял и проснат до оголените скелети на два автомобила. На ъгъла се вижда камбанарията на църквата, за която бе споменал Брадуел. Камбанарията е пропаднала навътре в разрушената църква. Сега кулата стърчи леко килната на една страна и вече не сочи към небето като Купола.
- Пристигнахме - отсича сухо Брадуел. - Улица „Ломбард“.
Партридж е сигурен, че долавя щастлива интонация в гласа му или най-малкото нотка на самодоволство.
Вятърът вдига във въздуха прахоляк, но Партридж не покрива лицето си. Прави няколко крачки надолу по улицата. Чувства се изгубен. Претърсва с поглед останките. Какво очаква да открие? Някаква следа от миналото?
Прахосмукачката? Телефона? Или каквото и да е доказателство за домашен уют? Майка му, седнала в градинския стол, чете книга и го чака с прясно приготвена лимонада?
- Съжалявам - докосва ръката му Преша.
Той я поглежда.
- Трябва ми номер хиляда петдесет и четири - казва той, минавайки на автопилот. - Хиляда петдесет и четири.
- Сигурно се шегуваш? - засмива се Брадуел. - Няма никакъв номер хиляда петдесет и четири, защото няма улица „Ломбард". Не виждаш ли? Всичко е разрушено!
- Трябва ми улица „Ломбард“ хиляда петдесет и четири - повтаря отново Партридж. - Нищо не разбираш!
- Разбирам, и още как - отвръща Брадуел. - Идваш тук на това заличено от бомбите място, за да се смесиш с всички тези деформирани несретници, и си въобразяваш, че заслужаваш да намериш майка си просто ей така. Смяташ, че това е твое право и привилегия, защото си страдал... колко по-точно? Петнайсет минути?
Погледът на Партридж остава твърд, ала дишането му се учестява.
- Смятам да открия номер хиляда петдесет и четири. Точно затова съм тук.
Той поема по тъмната улица.
А зад себе си чува гласа на Преша:
- Брадуел.
- Чу ли това? - пита Брадуел.
Гълчавата от Лова на хора още не е стихнала. Но Партридж не може да прецени на какво разстояние оттук се намират. Виковете на хоратя огласят сякаш целия град.
- Не разполагате с много време! Вероятно наближава зазоряване.
Преша се изравнява с Партридж.
Той спира. Пред него се издигат останките от къща, изгубила втория си етаж. Прозорците са покрити с брезент. Чува, че някой пее.
- Трябва да побързаме - подканва го Преша.
- Вътре има някого - казва той.
- Слушай, наистина не разполагаме с много време.
Той сваля раницата от гърба си, разкопчава я и изважда отвътре снимка, прибрана в найлонов плик.
- Какво е това? - пита Преша.
- Снимка на майка ми - отвръща той. - Ще проверя дали човекът вътре не я познава.
Приближава към входа на къщата, останал без врата, на чието място отвътре е подпряно парче шперплат.
- Недей - спира го Преша. - Човек никога не знае на кого може да попадне.
- Нямам избор.
Преша поклаща глава и казва:
- Тогава поне скрий лицето си.
Той увива шала около долната част на лицето си и вдига качулката, оставяйки на показ единствено очите си.
Песента се усилва - един развълнуван и писклив глас, припяващ някаква странна мелодия, звучаща повече като тананикане, отколкото като пеене.
Партридж почуква на шперплата.
Пеенето спира. Чува се дрънчене, може би на тенджери. После всичко замира.
- Ехо? - надава вик Партридж. - Извинете за безпокойството, но може ли да ви задам един въпрос.
Никакъв отговор.
- Надявах се, че можете да ми помогнете - додава той.
- Хайде - казва му Преша. - Да вървим.
- Не - прошепва той, въпреки че гълчавата отеква доста по-наблизо. - Ти, ако искаш, тръгвай. Но аз нямам избор. Това е единственият ми шанс.
- Добре - отвръща Преша. - Само че побързай.
- Търся един човек - провиква се Партридж. Пак тишина. Той хвърля поглед към Брадуел, който щраква с пръсти, давайки им знак да побързат. Партридж прави нов опит.