- Насам! - провиква се Брадуел далеч напред, без да има представа, че е паднала. Той прескача една ниска рушаща се стена близо до срутената камбанария.
Преша вижда, че преследвачите се приближават. Водачът е приковал поглед върху нея.
Но тогава някой я повдига и тя усеща вятъра, задухал в лицето й. Нахлузеният върху главата на куклата чорап се закача за нещо на земята и изчезва. Както се носи във въздуха с главата на куклата, изложена на показ, Преша чува гласа на Партидж:
- Не се тревожи. Вече сме близо. Почти стигнахме.
Но тя не желае да бъде спасявана от Чистия.
- Добре съм - отвръща тя. - Пусни ме долу!
В отговор той само я хваща още по-здраво, а тя започва да го налага по гърба с главата на куклата, въпреки че пусне ли я на земята, дава си сметка тя, ловците на хора веднага ще я заловят.
- Не ме ли чуваш? Пусни ме!
Със замъглено от паниката зрение, тя вижда как Брадуел повдига една стара желязна решетка, разположена върху отвор в земята, извеждащ към редица стъпала. Тя затваря очи в мига, в който Партридж я стиска здраво, и взима стъпалата на един скок.
В момента, в който краката му докосват земята, тя го блъска силно и той я пуска. Тъй като чорапа, скриващ главата на куклата, вече го няма, тя се чувства оголена. Затова придърпва надолу ръкава на пуловера си и сяда на земята. Тя притиска колене към гърдите си, скривайки главата на куклата в скута си. Наоколо е толкова тъмно, че не се вижда почти нищо.
- Съжалявам - започва Партридж. - Но трябваше да те вдигна. Иначе...
- Не се извинявай - отвръща тя, разтривайки ребрата си, където я беше сграбчил толкова здраво. - Ти ми спаси живота. Не ме карай да ти прощавам за това.
Опитва се да бъде мила.
Тримата са приседнали един до друг на земята - Преша по средата между Партридж и Брадуел, облегнали гърбове на студената стена. Седят сгушени в най-отдалечения от стълбите ъгъл и никой от тях не смее да помръдне. Не може да повярва, че Партридж я вдигна по този начин. Кога за последен път някой я е носил? Спомня си как баща й я уви в палтото си и я взе на ръце. В този момент той й липсва, липсва й чувството за сигурност и топлина.
Помещението е малко и влажно. Очите й постепенно привикват с мрака и накрая Преша установява, че не са съвсем сами. В отсрещната стена се вижда вградена каменна фигура - статуя на момиче, приседнало върху приличаща на ковчеже дълга тясна циментова кутия, поставена зад преграда от плексиглас, покрит с мрежа от пукнатини, но все пак непокътнат. На стената е окачена гравирана плоча, но от това разстояние е невъзможно надписът да бъде прочетен. Момичето има дълга отметната назад коса, която се спуска свободно, и е облечено с дълга до земята рокля. Съвършените й изящни ръце лежат сключени в скута. Изглежда сама, сякаш откъсната от света. В очите й се чете някаква дълбока тъга, като че ли е изгубила скъпи на сърцето си хора, но в същото време в тях се долавя и скрита надежда, сякаш затаила дъх в очакване.
Глъчката се усилва, трополенето на множество крака отеква все по-близо. Преша придърпва ръкава на пуловера още по-плътно върху главата на куклата. Това не убягва от вниманието на Партридж. Може би иска да я попита какво крие. Но сега не е време за въпроси. Ловът на хора се е пренесъл току над главите им. Трополенето отеква толкова силно, че от тавана се отронват парчета мазилка.
Ето къде идват хората да се молят. Брадуел се оказва прав. По ръба на циментовата рамка до плексигласа Преша вижда засъхнали локвички восък от стари свещи, прокапали надолу по стената чак до покрития с плочки под. Преша поглежда отново към статуята на момичето. То седи на собственото си ковчеже - продълговата кутия, която напомня на Преша за шкафа, в който спи, тоест спеше. Дали някога ще успее да се върне при дядо си в задната стаичка на бръснарницата? Той продължава ли да я чака с тухлата в скута си?
Стъпките отгоре отекват гръмовно. Таванът се тресе. На пода се посипва хоросан, камъни и буци пръст. Изведнъж Преша е обзета от страх, че таванът ще пропадне. Тримата покриват главите си. Партридж е прибрал снимката обратно в найлоновия плик. И сега тя лежи върху раницата, която той държи на сигурно място в скута си.
- Ще бъдем погребани живи! - надава вик Преша.
- Което ще бъде истинска ирония - обажда се Брадуел. - Погребани живи в крипта.
- Не е смешно - скастря го тя.