- Не исках да прозвучи като шега - отвръща той.
- На мен обаче не ми се умира - казва Партридж. - Не и след като научих, че майка ми е оцеляла...
Тълпата започва да скандира. Разнасят се силни крясъци и бойни викове.
- Хванали са някого - казва Преша.
- Хубаво - отвръща Брадуел. - Това ще ги успокои. Сега ще се махнат оттук доста по-бързо и ще отнесат тялото на полето.
- Хубаво ли? - смайва се Партридж. - Какво хубаво има в това?
- Не го казах в смисъла, в който си мислиш - отвръща Брадуел.
Виковете заглъхват в далечината.
Преша хвърля поглед към каменния ковчег.
- Дали вътре има мъртвец? - подхвърля тя.
- Това е саркофаг - обяснява Брадуел.
- Какво? - пита Партридж.
- Саркофаг - повтаря Брадуел. - С други думи, да. Вътре има мъртвец или поне част от него.
- Намираме се в гробница, нали? - пита Партридж.
Брадуел кима утвърдително.
- Да, това е крипта.
Партридж продължава да държи найлоновия плик със снимката.
- Може ли да я погледна? - пита Преша, протягайки ръка.
Той и подава снимката.
- Така, значи? - обажда се Брадуел. - Тя може да я види, а аз не.
Партридж се усмихва и свива рамене. На снимката се вижда малко момченце на около осем години, застанало на плажа - Партридж. Той държи ръката на майка си и една кофичка. Времето е ветровито и океанът се плиска на пенливи вълнички в глезените им. Красива е - с тези бегли лунички и страхотна усмивка. Старицата има право. Той наистина прилича на нея, има същото ведро лице. Майките завинаги ще останат загадка за нея, като чужди земи, които никога няма да посети.
- Как се казва?
- Арибел Уилъкс... по баща Кординг.
Тя подава плика на Партридж, но той поклаща глава.
- Брадуел също може да я погледне.
- Кой, аз ли? - смайва се Брадуел. - Смятах, че не съм достатъчно добър за това.
- Не е изключено да забележиш нещо, което аз пропускам.
- Какво например?
- Някаква улика или нещо такова - отвръща Партридж.
Преша подава снимката на Брадуел и той започва да я изучава с поглед.
- Помня това пътуване - подхваща Партридж. - Бяхме само двамата. Майка ми получила къщата на плажа като наследство от своята майка. Времето беше студено и двамата с нея се разболяхме от някакъв стомашен вирус. Тя приготви чай, а аз повърнах в кофата за боклук до леглото ми.
Той започва да тършува из раницата си и накрая изважда плика с вещите на майка си.
- Ето вижте - казва той. - Ако погледнете нещата и, може нещо да ви хрумне. Кой знае... Може би, ако прочетете картичката за рождения ми ден. Освен нея вътре има музикална кутийка и една огърлица.
След като връщата снимката на Партридж, Брадуел взима плика и поглежда вътре. Изважда музикалната кутия и я отваря. Тишината се изпълва с тиха мелодийка.
- Никога не съм чувал тази песен - казва Брадуел.
- Ще прозвучи странно, но, честно казано, струва ми се, че мелодията е измислена от нея - обяснява той. - Но, от друга страна, откъде ще намери музикална кутия, която да свири съчинена от нея песен?
- Кутията изглежда ръчно изработена - обажда се Преша. Не е трудно да се направи. Тя протяга ръка и казва:
- Дай да погледна.
Брадуел и подава кутийката. Тя надниква вътре и забелязва малките метални щифтове, захапващи ситните зъбчета на въртящия се метален диск.
- С подходящи инструменти и аз бих могла да направя нещо подобно - тя затваря кутийката, отваря я и после я затваря отново, изучавайки спирачния механизъм.
Брадуел вдига верижката във въздуха и тя увисва на пръстите му. Лебедът се завърта. „Вероятно тялото е от чисто злато“, казва си наум Преша. Птицата има дълга шия и прекалено голямо за размерите й око - яркосин скъпоценен камък с големината на лешник, подаващ се от двете страни на главата. Медальонът изглежда съвършен, без нито един дефект - чист и неопетнен. Преша не може да снеме очи от него. Никога досега не е виждала нещо друго, останало непокътнато след Детонациите, освен Партридж. А синьото око е направо хипнотизиращо.
Накрая Брадуел пуска огърлицата обратно в плика. После поглежда към Преша. Изражението на лицето му се смекчава, сякаш иска да й каже нещо, но това трае само миг.
- Доведох ви дотук. Но това е всичко, което обещах - изправя се, но не в цял ръст. Прекалено висок е за това ниско помещение. - Хората не могат да повярват, че оцелявам съвсем сам, откакто станах на девет. Но всъщност успях да оцелея, защото през цялото това време бях сам. Започнеш ли обаче да се сближаваш с другите, те неминуемо те повличат надолу. Така че ще е най-добре да се оправяте сами.
- Каква прочувствена реч - заявява Преша. - Толкова щедър и великодушен човек.