- Ако имаш достатъчно ум в главата, ти също ще си тръгнеш - казва й Брадуел. - Щедростта и великодушието могат да бъдат смъртоносни.
- Слушай - обажда се Партридж. - Ще се оправя сам. Нямам нужда от някого, който да ми държи ръката.
Преша знае със сигурност, че остане ли сам, Партридж няма да има никакъв шанс. Вероятно и той си дава сметка за това. Но сега накъде? Въздухът в тясното помещение се раздвижва. Отгоре се процежда огряна от слънцето пепел. Тя нахлува вътре през отвора на тавана и оттам се просмуква надолу в криптата. Утрото е настъпило и вече е достатъчно светло, за да може да разчете част от името на плочата - „СВЕТА УИ...“, но остатъкът от името липсва. Плочата е очукана, а буквите - заличени. А отдолу успява да различи едва няколко по-важни думи: РОДЕНА ПРЕЗ... БАЩА Й БЕШЕ... СВЕТЕЦ-ПОКРОВИТЕЛ НА... ИГУМЕНКА... МАЛКИ ДЕЦА... ТРИ ЧУДЕСА...ТУБЕРКУЛОЗА... И нищо повече. Родителите на Преша бяха венчани в църква, а сватбеното тържество беше на открито, под белите шатри. Тогава на покрития с восък перваз тя забелязва едно малко изсъхнало цвете, хербаризирано с времето. Може би скромен дар?
- Мисля, че ударихме на камък - изрича на глас Преша.
- Не съвсем. Сега поне знам, че майка ми е оцеляла след Детонациите -отвръща Партридж. - И това е нещо.
- Защо си толкова сигурен, че е оцеляла? - недоумява Преша.
- Така каза старицата - отвръща Партридж. - Ти също беше там.
- Но тя каза само, че той е разбил сърцето й - изтъква Преша. - Това не е кой знае каква информация.
- Той е разбил сърцето й. Изоставил я е. Но ако тя е загинала веднага след Детонациите, не би имало време да се окаже с разбито сърце. Но все пак е станало. Той е разбил сърцето й и тази жена е знаела за това, знаела, че майка ми е била изоставена и че баща ми ни е отвел двамата с брат ми със себе си. Точно това е имала предвид, когато каза, че той е разбил сърцето й. Майка ми може да е била светица, но със сигурност не е умряла като такава.
Партридж пъха снимката в найлоновата торбичка, после в един по-голям плик и накрая във вътрешния джоб на раницата си.
- Дори да е преживяла взрива, което е само едно „ако“ - казва Брадуел, -това не значи, че е преживяла последвалите събития. Много хора загинаха.
- Може да ти се стори глупаво, но мисля, че е жива - отвръща Партридж.
- Баща ти ви е спасил, теб и брат ти, но не и нея? - пита Брадуел.
Партридж кима и отвръща:
- Той разби и нейното, и моето сърце - признанието увисва във въздуха само за миг. Партридж бързо го пропъжда. - Искам да се върна при онази старица. Тя знае повече, отколкото казва.
- Вече е светло - напомня му Преша. - Трябва да бъдем предпазливи. Най-добре първо аз да хвърля един поглед.
- Аз ще отида - отвръща Партридж.
- Не - възразява Брадуел. - Аз ще го направя. Тъкмо ще разбера какви са щетите от Лова.
- Казах, че аз ще отида - заявява твърдо Преша, след което се изправя и изтупва мръсотията от косата и дрехите си. Иска да бъде полезна, да докаже на Партридж, че струва нещо. Че не се е предала.
- Прекалено опасно е! - възпротивява се Партридж и я спира, като сграбчва китката й и издърпва нагоре ръкава на пуловера, разкривайки задната част на куклената глава. Но не пуска ръката й, въпреки че гледката го смайва. Той я поглежда в очите.
Преша завърта китката си и му показва лицето на куклата, заела мястото на ръката й.
- В резултат на взрива - обяснява тя. - Нали искаше да разбереш. Ето, сега вече знаеш.
- Така е - отвръща Партридж.
- Но ние носим белезите си с гордост - обажда се Брадуел. - Защото оцеляхме.
Но това не е вярно, поне не за нея, въпреки че Брадуел иска да е тъкмо обратното.
- Качвам се горе да хвърля един поглед - казва Преша. - Нищо няма да ми се случи.
Партридж кима в отговор и я пуска.
Тя се изкачва по каменните стъпала по посока на светлината, използвайки за прикритие каменните развалини на църквата. После се снишава зад останките на една стена и се озърта към улицата. Забелязва група хора, скупчени в кръг на шосето пред дома на старицата. Брезентът, закриващ прозореца, виси съдран. А шперплата го няма. Тогава кръгът от насъбралите се там хора се разкъсва.
И изведнъж тя вижда локвата кръв на земята, сред която проблясват парченца стъкло.
Очите й започват да парят, но тя не заплаква. През ума й минава мисълта, че жената не биваше да пее по този начин. Трябваше да спре. Нима не го знаеше? Преша ясно си дава сметка за настъпилата в нея промяна, от съчувствие към презрение. Ненавижда този преход. Дава си сметка, че не е правилно, но въпреки това не може да се овладее. Смъртта на тази жена трябва да послужи като урок. Това е всичко.