Тогава Преша се обръща.
Усеща, че някой я сграбчва за ръката. До слуха й достига сумтене и дишане. А после някой я улавя през корема, повдига я от земята и хуква заедно с нея. В първия момент Преша си помисля, че това сигурно е Партридж или някой от участниците в Лова. Чува ръмжене на мотор. Това е ОСР. Пресяга се да извади ножа, който й даде Брадуел. Свива пръсти около дръжката и го изтегля от колана си, но тогава една ръка с черен метален пръст се впива толкова силно в китката й, че накрая го изпуска. Ножът издрънчава на земята.
Ръката с металния пръст се притиска към устата й. Преша се опитва да извика, но звукът отеква приглушено. Също като момченцето с недоразвитите пръсти на краката от стаята над тайното събрание, Преша захапва нападателя за месестата част на ръката, където кожата е чувствителна. От устата на мъжа се излива такава злостна ругатня, че коремните му мускули се свиват, но в резултат хватката му става още поздрава. От ухапаната му ръка потича кръв. Устата й се изпълва с вкус на ръжда и сол. Тогава тя извива гръб, изритвайки нападателя си по гърба, след което се опитва да го фрасне с главата на куклата. Дали Брадуел и Партридж знаят, че е изчезнала? Ще дойдат ли да я спасят?
Опитва се да изплюе кръвта. Усеща вятъра в косите си. После чува мотора. А когато вдига поглед, вижда задната част на камиона. Дошли са за нея. „Това е краят“, мисли си тя.
Партридж
Уста
СЛЕД НЯКОЛКО МИНУТИ ПАРТРИДЖ се изкачва нагоре по каменните стъпала, за да провери какво става с Преша. И защо се бави толкова дълго? Навън е ветровито. Наоколо не се забелязва нищо необичайно, с изключение на локвата прясна кръв на земята, примесена с парченца стъкло.
Обръща се към Брадуел, като разперва ръце и се опира в двете стени на стълбището.
- Къде е тя?
- Какво искаш да кажеш? - Брадуел го блъска встрани, взимайки стъпалата по три наведнъж. - Какво искаш да кажеш, по дяволите?
- Преша! - кресва Брадуел.
- Преша! - провиква се и Партридж, въпреки че не бива да вдигат шум и той го знае. Така биха могли да привлекат внимание.
Брадуел хуква към локвата кръв и Партридж веднага се спуска подире му със свит от ужас стомах. Чувства се безпомощен.
- Мислиш ли, че кръвта е нейна? - пита Партридж със задавен от паника глас.
- Отгоре се е образувал тънък филм, където кръвта е започнала да се съсирва. А това означава, че е тук отдавна - казва Брадуел с обезумял, търсещ поглед.
- Няма я - обажда се Партридж. - Наистина я няма.
Брадуел се оглежда на всички възможни страни.
- Престани да го повтаряш! - сопва се Брадуел. - Иди да провериш в дома на старицата. А аз ще се кача някъде нависоко за по-добра видимост.
Въздухът трепти с пепелявосиви отсенки. За момент Партридж се чувства дезориентиран. Тогава съзира входа към дома на старицата, където съвсем наскоро научи, че майка му е оцеляла. А сега Преша я няма. Вината е негова. Той се втурва към дома на старицата. Шперплатът е изчезнал от вратата. Той нахлува вътре през тесния вход.
- Преша! - надава вик. Старицата не е имала нищо. Една яма, вместо огнище, над която се вижда открито небе, малко корени, струпани в един сумрачен ъгъл, и на пода - стъкмени на вързоп парцали, оформен така, че да наподобява бебе. Устата му е тъмнокафява, сякаш изцапана със засъхнала кръв.
Отвън дочува виковете на Брадуел:
- Преша!
Никакъв отговор.
Партридж се втурва обратно на улицата при Брадуел.
- Няма ли я? - това е не просто зададен въпрос, а настояване за отговор. Брадуел, изглежда, знае всичко. Сигурно знае и това. - Отвели ли са я?
Брадуел се обръща и забива юмрук в стомаха на Партридж, изкарвайки въздуха от дробовете му. Партридж пада на едно коляно - с едната ръка се държи за стомаха, а с другата се подпира на камъка.
- Какво беше това, по дяволите? - измърморва той с дрезгав шепот, останал без въздух.
- Майка ти е мъртва! Чуваш ли ме? А ти идваш тук и искаш от нас да рискуваме всичко заради една мъртва жена? - крещи Брадуел.
- Съжалявам - отвръща Партридж. - Не исках да...
- Да не мислиш, че си единственият, който е изгубил свой близък и иска да се прибере у дома? - Брадуел е обзет от силна ярост, вените на слепоочията му пулсират, птиците на гърба му пърхат неспокойно с крила. - Защо не се върнеш в хубавия си малък Купол и не се придържаш към плана - „отдалече и с чувство на милосърдие“ да наблюдаваш как умираме.
Партридж с усилие напълни дробовете си с въздух, а освен това му харесва да седи на земята. Заслужаваше да го фраснат. Какво беше направил? И сега Преша я няма.
- Съжалявам - обажда се той. - Не знам какво друго да кажа.