Тук Лайда е известна, но, изглежда, останалите момичета знаят доста по-добре от нея на какво се дължи тази известност.
Надзирателките са се оттеглили в другия край на стаята. Скупчени до стената, те разговарят нещо помежду си.
Лайда хвърля поглед към тях и грабва шепа пластмасови ленти. Пръстите й потрепват нервно. След известно време момичето до нея нарушава настъпилото мълчание и й прошепва:
- Още си тук, значи.
Дали говори за занаятчийското ателие или за болницата? Лайда не отговаря. И защо да го прави? Очевидно е още тук.
- Всички смятаха, че отдавна са те отвели от тук?
- Къде да ме отведат?
- Да те накарат да говориш.
- Но аз не знам нищо.
Момичето я поглежда с недоверие.
- Знаят ли къде е отишъл? Какво се е случило с него? - пита Лайда.
- Би трябвало ти да знаеш.
- Да, но не знам.
Момичето се засмива.
Лайда решава да не й обръща внимание. Докато работи, червенокосата започва да си тананика - една детска песничка, която майката на Лайда й пееше като малка: „Блести, блести, звездичке малка...“. Това е една от онези мелодийки, които е достатъчно да чуеш веднъж, за да се загнездят в съзнанието ти, особено когато си затворен в пълна изолация. В състояние са да те подлудят. Червенокосата е обсебена от песничката, мисли си Лайда. Надява се да не е заразно. Червенокосата спира да си тананика за миг, сякаш иска да й каже нещо, но не събира смелост. После пак продължава да си тананика.
Това започва да я дразни. Лайда се обръща към момичето с тъмнокафявите очи, което й се присмя:
- Кое е толкова смешно? - пита я тя.
- Наистина не знаеш, нали?
Лайда поклаща глава.
- Казват, че е избягал?
- От къде е избягал?
- От Купола.
Момичето продължава да плете. Избягал? Но защо му е да бяга? На кого би му хрумнало да бяга от Купола? Оцелелите навън са зли и побъркани. Те са злобни, деформирани и вече не са хора в истинския смисъл на думата. Чувала е стотици мрачни и ужасяващи разкази за момичета, оцелели и запазили частица от човешката си същност, само за да бъдат изнасилени или изядени живи. Но какво ще се случи с Партридж? Ще бъде изкормен, сварен и изяден.
Няма сили да си поеме въздух. Взира се в надвесените над рогозките лица. Едното от момичетата среща погледа й. Лицето му е бледо и усмихнато.
Лайда се пита дали усмивката й не се дължи на лекарствата, които взима. Какво друго тук би могло да те накара да се усмихнеш?
Червенокосата тупва рогозката си върху масата, продължавайки да си тананика, и втренчва поглед в Лайда, сякаш да привлече вниманието й или да си изпроси одобрение. Рогозката е най-обикновена, бяла на цвят с една червена ивица по средата. Червенокосата я поглежда въпросително, като че ли иска да каже: „Ето, видя ли? Видя ли какво направих?“.
Момичето с тъмнокафявите очи прошепва на Лайда:
- Сигурно вече е мъртъв. Кой би могъл да оцелее навън? А той беше само един ученик. Приятелят ми каза, че даже не бил преминал през програмата за кодиране.
Партридж. Чувства се така, сякаш той е отишъл на друга планета. Но не и мъртъв. Продължава да вярва, че би усетила, ако беше умрял. Би се почувствала мъртва отвътре. Спомня си как я прегърна през кръста, докато танцуваха, спомни си последвалата целувка, и стомахът й се преобръща отново, както всеки път, когато се замисли за него. Ако беше мъртъв, нямаше да се чувства така. Щеше да изпитва ужас и тъга. Но единственото, което изпитва сега, е надежда.
- Той ще се справи - прошепва тя. - Ще оцелее.
Момичето се засмива отново.
- Млъкни! - прошепва й остро Лайда, след което се обръща към червенокосата и се сопва и на нея: - Млъкни!
Червенокосата замръзва.
Останалите момичета се обръщат към тях.
Надзирателките поглеждат към масата.
- Работете, дами! - отсича едната. - Това е полезно за вас! Продължавайте.
Лайда впива очи в цветните ленти. Но те се размазват и започват да
подскачат пред погледа й. В очите й напират сълзи, но тя ги изтрива с опакото на ръката си. Не иска никой да вижда, че плаче. „Продължавай -казва си тя. - Продължавай.“
Преша
Белина
В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НЯМА НИЩО ОБЩО С ОНОВА, което Преша си представяше. Въздухът мирише на препарати за дезинфекция, на нещо стерилно. Сякаш е пречистен с белина. В стаята има пет легла, а лежащите в тях деца не помръдват. Дори не шават. Но не са и заспали. Облечени са със зелени униформи и лежат сковани в очакване. Ръката на едното дете е обездвижена, покрита с червен алуминий. Главата на друго се е сраснала с един камък. А трето се крие под одеялото. Преша си дава сметка, че и тя не е голяма красавица - с белезите по лицето си и ръката, сляла се ведно с главата на куклата. Устата й още е залепена с тиксо, ръцете й са завързани на гърба и е облечена с цивилните си дрехи - така че за всички е ясно, че е нова. Стига да можеше, щеше да ги попита какво чакат, но и бездруго не е сигурна дали иска да научи отговора на този въпрос.