Старае се да стои неподвижно като тях. Пита се какво са предприели Брадуел и Партридж, когато са разбрали, че е изчезнала. Иска й се да вярва, че двамата ще се опитат с общи усилия да я открият и освободят. Но знае, че това е невъзможно. Та те почти не я познават. Срещата им с Партридж беше чиста случайност, а и той преследва своя собствена цел. Освен това сега, като се замисли, се пита дали Брадуел изобщо я е харесвал, или в нейно лице вижда само една категория. Но и бездруго това вече няма значение. А последното нещо, което Брадуел каза, беше, че е оцелял, защото е стоял настрана от живота на другите. И дали тя щеше да му помогне, ако ролите бяха разменени? Но сега е излишно да мисли за това. В компанията на Брадуел ужасният свят, в който живее, изглежда малко по-приемлив. Брадуел притежава вътрешен заряд и светлина и е винаги готов да се бори, но дори да се откаже от битка за нея, в себе си крие огромна енергия, от която всички тук, навън, имат нужда.
Преша се замисля за двойния му белег и за ожесточеното пърхане на птиците на гърба му. Той й липсва. Чувството я пронизва с внезапна остра болка в гърдите. Не може да го отрече. Ще й се той също да я харесва и да се бори за нея. Ненавижда това чувство в гърдите си, иска й се да изчезне, ала то не отслабва. Ще трябва да влачи тази болка навсякъде със себе си, осъзнава с ужас тя. Истината е, че той няма да тръгне подире й, защото двамата с Партридж се мразят прекалено силно, за да останат заедно. Без нея най-вероятно са си казали сбогом на бърза ръка и са поели в различни посоки. И сега тя е съвсем сама.
Твърдото легло е прилежно оправено, което навежда Преша на мисълта, че тук някъде сигурно има медицинска сестра. Преди си представяше болниците като онази, в която се е родила - място, където биха могли да й направят операция, за да освободят ръката й от главата на куклата, и където биха могли да отстранят вентилатора от гърлото на дядо й. Представя си как двамата с дядо й лежат в съседни болнични легла, облегнати удобно на пухени възглавници.
Както е легнала на една страна, не е в състояние да стори нищо друго, освен да придърпа леко одеялото с извитата зад гърба й ръка. От време на време се замисля за Бог и се опитва да се моли на света Уи, но от това няма полза. Молитвата просто се изпарява от ума й.
Светлините потрепват.
Отвън се разнася стрелба.
Надзирателката се приближава до вратата и надниква вътре. В ръцете си държи пушка, сякаш е гушнала бебе, което се кани да сложи да спи, като че ли някъде в болницата има родилно отделение. Носи задължителната зелена униформа на ОСР, допълнена от лента с нокът на ръкава.
Рано или късно Преша ще трябва да дава обяснения. Защото знае, че от ОСР никак не обичат хората, които не се предават доброволно и които се налага да преследват и залавят насила. Но съпротивата й трябва да е доказателство поне за едно - че има твърд характер. Би могла да каже, че не се е предала, защото е трябвало да се погрижи за дядо си. Това е гаранция за лоялност. А те държат на лоялността. Готова е да каже всичко, което се налага, за да запази живота си.
Но е виждала също как войниците от ОСР извличат хората от домовете им и ги вкарват насила в задната част на камиона пред собствените им деца, пред цялото им семейство. Виждала е как разстрелват хора на улицата. Пита се как е загинала Фандра, но се заставя да спре да мисли за това. Просто трябва да го забрави.
Надзирателката влиза в стаята. Всички лица се обръщат към нея, сковани от страх, пребледнели. Това ли чакат? Надзирателката вече не държи пушката в обятията си. Тя насочва показалец към Преша.
- Преша Белз? - казва тя.
Преша иска да се изправи и да отговори, но не може. Устата й е залепена с тиксо и тя кима, легнала на една страна, извита като скарида.
Надзирателката се приближава, сграбчва ръката й над лакътя и я издърпва силно да стане. След това Преша тръгва подире й, но на излизане хвърля поглед назад към останалите деца. Всички са свели очи, с изключение на едно. Едва сега Преша забелязва, че той е сакат - единият крачол на панталона му е празен. Там няма нищо и тя осъзнава, че момчето няма никакъв шанс, нито като войник, нито като жива мишена. Дори сградата някога да е била болница, вече не служи с такава цел, а белината вероятно използват, за да прикрият миризмата на смърт. Преша се опитва да се усмихне на сакатото момче, да му предложи поне някаква утеха, ала устата й е залепена с тиксо и той никога няма да научи за намерението й.