Надзирателката е широкоплещеста и набита. Кожата на лицето, шията и ръцете й е ощавена и обгорена до яркорозово. Преша се пита дали изгарянията не покриват цялото й тяло. Жената е запушила дупката в бузата си със стара монета. Тя се изравнява с Преша и без каквато и да е причина, доколкото й е известно, я смушква в ребрата с приклада на пушката. А когато се превива на две, надзирателката процежда с омраза, сякаш изрича проклятие:
- Преша Белз.
По коридора се виждат отворени врати, а във всяка от стаите - легла и чакащи деца. Не се чува нищо друго освен тих шепот, проскърцване на пружини и тътрене на обувки.
Преша си дава сметка, че сградата е стара - със своите покрити с плочки подове, корнизи, разнебитени врати и високи просторни тавани. Минават покрай фоайе с богато украсен износен килим и редица високи прозорци. Тъй като стъклата отдавна ги няма, вятърът нахлува на пориви в стаята, оплитайки се във висящите на дрипи ефирни пердета, посивели от пепелта. Обикновено на такива места посетителите чакат при тях да бъде доведен някой от пациентите - роднина, изведен на инвалидна количка, или излязъл от строя, душевноболен близък. Приюти, санаториуми, рехабилитационни центрове - тези места са известни под най-различни имена. И затворите, разбира се.
Навън през прозореца Преша зърва заковани една за друга дървени дъски, образуващи навес, каменна стена, завършваща с бодлива тел, а малко по-нататък бели колони, които не поддържат абсолютно нищо. Всъщност това са комини.
Надзирателката спира пред една врата и почуква.
Отвътре отговаря ленив и дрезгав мъжки глас:
- Влез!
Надзирателката отваря вратата и смушква отново Преша с приклада на пушката.
- Преша Белз - казва тя и Преша започва да се чуди дали това не са единствените думи, които знае, тъй като не я чува да изрича нищо друго.
В стаята има бюро, зад което седи мъж, или по-точно двама мъже. Единият е висок и месест. Той изглежда доста по-голям от Преша, въпреки че при всички тези белези и изгаряния е трудно да се отгатне възрастта му. По-едрият мъж изглежда възрастен и млад едновременно, но вероятно е не много по-голям от Преша, само че видът му е по-изморен. По-ниският от двамата изглежда на нейните години, въпреки че възрастта му е някак странно неопределена заради една празнота в погледа. Едрият мъж носи сива униформа, офицер от някакъв ранг, и яде миниатюрно печено пиле от консервна кутия. Главата на пилето още стои на мястото си.
Мъжът на гърба му е дребен на ръст. На това място е сраснат за другия.
Кльощавите му ръце висят увити около яката шия на едрия мъж, широкият гръб на единия опира в мършавите гърди на другия. Преша си спомня шофьора на камиона и главата, която й се бе сторило, че се люшка зад неговата. Може би това са същите двама мъже.
По-едрият се обръща към надзирателката:
- Махни тиксото. Ще й се наложи да говори.
Пръстите на мъжа лъщят от мазнината на пилето. А ноктите му са мръсни и лъскави едновременно.
Надзирателката дръпва тиксото с рязко движение. Преша облизва устни и усеща вкуса на кръв.
- Свободна си - казва едрият мъж на надзирателката.
Тя излиза, затваряйки вратата с доста повече нежност, отколкото Преша очаква от нея. Ключалката щраква приглушено.
- Така - подхваща по-едрият мъж. - Казвам се Ел Капитан. Това е щабквартирата ни. Тук командвам аз.
Дребният мъж на гърба му прошепва:
- Тук командвам аз.
Без да му обръща внимание, Ел Капитан откъсва парче тъмно месо и го пъха в месестата си уста. Изведнъж Преша осъзнава, че умира от глад.
- Къде те откриха? - пита Ел Капитан и поднася по-дребно парче месо над рамото си, пъхайки го право в устата на другия мъж, като че ли храни малко птиче.
- Навън - отвръща Преша.
- Това ли е всичко - поглежда я той.
Тя кима.
- Защо не се предаде доброволно? - пита Ел Капитан. - Обичаш да си играеш на гоненица?
- Дядо ми е болен.
- Знаеш ли колко хора се оправдават с това, че някой от семейството им е болен?
- Предполагам, че доста хора имат болни близки, ако изобщо имат някакви близки.
Мъжът накланя глава на една страна и Преша не е сигурна как да изтълкува изражението му. Той се заема отново с пилето.