- Революцията ще избухне скоро, така че въпросът ми е - можеш ли да убиваш? - изрича безизразно Ел Капитан. Като че ли чете думите от брошура за набиране на новобранци. Не влага никакви чувства в това.
Всъщност по някакъв начин гладът кара Преша да си мисли, че иска да убива хора. Противният копнеж лумва в нея неочаквано.
- Мога да се науча - радва се, че ръцете й още са завързани на гърба. И той не може да види главата на куклата.
- Някой ден ще ги разбием - гласът му омеква. - Това е всичко, за което мечтая. Искам да убия поне един Чист, преди да умра. Поне един - той въздъхва и потрива кокалчета в бюрото. - Ами дядо ти? - пита той.
- Няма какво повече да направя за него - отвръща Преша. Изведнъж осъзнава, че това е самата истина, и я обзема странно облекчение. Веднага след това я залива чувство на вина. Сега дядо й разполага с месната консерва и странния червен портокал, дадени му от жената, която заши, както и с последните няколко ръчно изработени фигурки, които може да използва като средство за разменна търговия.
- Мога да разбера дълга към семейството - казва Ел Капитан. - Това е Хелмут - посочва мъжа на гърба си. - Той е мой брат. Иначе бих го убил.
- Иначе бих го убил - повтаря Хелмут, сключвайки ръце пред него като насекомо. Ел Капитан откъсва едното бутче на пилето и го поднася към Хелмут, за да си гризне, но съвсем мъничко, след което го дърпа обратно.
- И все пак - продължава той, - много си дребна, сякаш никога не си хапвала истинско месо. Не знам дали ще се справиш. Ако трябва обаче да се доверя на инстинкта си, мисля, че може да се окажеш полезна, но само за твоя сметка.
Стомахът на Преша се свива на топка. Сеща се за сакатото момче, изгубило крака си. Може би между тях двамата няма кой знае каква разлика.
Мъжът се навежда напред, плъзвайки ръце по бюрото.
- Да навестявам хората, когато се налага - това ми е работата. Да не мислиш, че ми харесва?
Тя не може да прецени дали му харесва, или не.
Тогава той се обръща и кресва в лицето на Хелмут:
- Престани най-сетне!
Хелмут ококорва сепнато очи.
- Все нещо човърка. Има неспокойни ръце. Все човърка, човърка, човърка. Някой ден ще ме побъркаш, Хелмут, с всички тия невротични глупости. Чуваш ли?
- Чуваш ли? - повтаря Хелмут.
Ел Капитан изважда една папка от купа на бюрото си.
- И все пак това е странно. В досието ти пише, че има заповед да те намерим. След което да те направим офицер. Тук пише, че знанията ти трябва да бъдат съхранени и че трябва да те подложа на подготовка.
- Наистина ли? - струва й се, че това е лош знак. Научили ли са за връзката й с Чистия? Защо иначе ще изберат точно нея? - Офицерска подготовка.
- Повечето хора щяха да бъдат малко по-щастливи - казва Ел Капитан и избърсва мазните си устни, след което отваря кутията с цигари на бюрото. -Всъщност бих казал, че имаш дяволски късмет.
Запалва една цигара и оставя пушека да се събере на облак около главата му.
- Късметлийка! - завършва той.
Въпреки че лицето на Хелмут е скрито зад главата на брат му, тя го чува да прошепва:
- Късметлийка, късметлийка.
Партридж
История на сенките
ОТНОВО СА В ХЛАДИЛНАТА КАМЕРА НА БРАДУЕЛ. Вътре се носи миризма на опушено месо. Докато Партридж се преоблича с дрехите на Брадуел, той изпържва наново остатъците от един тлъст хибрид, който в момента стои оставен на печката. Брадуел подканва Партридж да се храни:
- Налага се да презаредим с гориво.
Ала Партридж няма никакъв апетит. Облечен в дрехите на Брадуел, се чувства като някой непознат. Ризата е прекалено свободна, а панталоните -прекалено къси. Обувките са му широки - вътре в тях краката му се пързалят насам-натам. Въпреки уверенията на Партридж, че по себе си няма никакъв чип, Брадуел, убеден в противното, му каза, че ще трябва да изгори всичките си дрехи, както и вещите на майка си, което му се струва непосилна задача. И сега, облечен в дрехите на Брадуел, Партридж се чувства чужд на самия себе си.
На пода пред тях Брадуел е наредил всички документи, които смята, че могат да му бъдат от полза, за да сглоби цялостната картина - това са разпечатани имейли от родителите му, оригинална японска документация, записки, водени на ръка, дебела купчина листа, представляващи ръкописа на родителите му, и в допълнение към всичко това вещите на майката на Партридж. Странно е да гледаш всички тези неща, пръснати на пода като части от различни пъзели. Нима биха могли да паснат помежду си, образувайки една обща картина? Изключено. Брадуел обаче изглежда развълнуван от разкриващите се възможности. Погълнал храната си надве-натри, сега той крачи насам-натам сред разпилените на пода доказателства. Дори птиците на гърба му, изглежда, не са в състояние да мируват.