Партридж насочва вниманието си към няколко изрезки от вестници -снимки на баща му пред микрофона, на някои от които той стои леко приведен напред, притиснал ръка към вратовръзката си, като жест на фалшиво смирение - нещо, което Партридж ненавижда. Баща му се вижда на заден план и на много други снимки, илюстриращи най-различни репортажи. Тогава Партридж казва:
- Та аз изобщо не го познавам. Що за човек е той в действителност?
- Баща ти ли? - отвръща Брадуел. - Човек на кратките изречения, позитивните модерни фрази и на обещанията. Освен всичко останало е майстор на двусмислените изказвания.
Партридж взима от пода една прашна изрезка. Взира се в бледото лице на баща си, в стиснатите устни и в очите му, които никога не гледат право в
обектива.
- Той е лъжец. Знае много повече, отколкото казва.
- Мога да се обзаложа, че е знаел всичко.
- Кое е това всичко?
- Чак до Втората световна война.
- Втората световна война ли?
- Родителите ми изучаваха този период - отвръща Брадуел. - Отън Брадуел и Силва Бернт. Били са вербувани като много млади, също като баща ти, млади попълнения в редиците на „Най-добрите от най-добрите“. През последната година от следването им, в два различни следобеда, са били взети всеки от своя университет, на разстояние няколко щата един от друг, и заведени на обяд в „Червените омари“.
- „Червените омари“ ли?
- Верига ресторанти, вероятно част от протокола. Някой е направил необходимите проучвания, откривайки идеалния ресторант, където да примамват свежи попълнения със скромно потекло. Вероятно баща ти също е бил в „Червените омари“ по време на следването си.
Партридж изобщо не може да си представи, че някога баща му е бил на неговата възраст. Изключено. През целия си живот е бил възрастен. Родил се е възрастен.
- Но за разлика от баща ти, родителите ми отказали. Обичаха да се шегуват, че Червеният омар не е оказал въздействие върху никого от тях. Казваха, че са имунизирани срещу червени омари.
На Партридж не му се нрави начина, по който Брадуел представя баща му като слаб характер. Не му харесва също и как звучи името на баща му, произнесено от Брадуел.
- Откъде си взел всички тези материали? - пита Партридж.
- Родителите ми знаеха какво се готви. Те разполагаха с тайно помещение с двойно подсилени стени, облицовани със стомана. След смъртта на леля и чичо се върнах обратно у дома, всичко беше изгоряло. Без много, много да се замислям, тъй като знаех четирицифрената комбинация - осем-едно-нула-пет, номера на първата къща, в която са живели и в която всъщност съм се родил, във Фили. Не беше лесно, но започнах да мъкна сандъка със себе си при всичките си местения и ето го сега тук.
- Нещата на майка ми може да не означават нищо - подхваща Партридж, -но когато ги взех в ръцете си за първи път, ми се сториха важни - като следа, която може да ме отведе при нея. Сигурно звучи глупаво.
Брадуел докосва малката грубовата метална музикална кутийка, след което прокарва пръст по картичката, на която има нарисувани балони, сякаш това са свещени предмети. Но Партридж никога няма да признае пред него, че тези неща му изглеждат точно такива. Защото Брадуел ще се отнесе с презрение към идеята, че някой може да почита нещо, което е дошло от Купола.
- От Детонациите насам не съм виждал нищо, което да не е овъглено, нащърбено, частично унищожено или изпепелено. Сигурно са били в Купола още преди Детонациите.
Той докосва златния медальон, лебеда с неговото синьо око, и гладките ръбове на картичката.
- Господи! - възкликва той, обзет от внезапен пристъп на гняв. - Какво ли е да живееш, заобиколен от пълно съвършенство, а, Партридж? Без никакви белези, изгаряния и птици. Да бъдеш чист като бебе?
- Това, че съм живял в Купола, не означава, че никога не съм страдал -отвръща Партридж, ядосан на върпоса му. - Разбира се, моите страдания нямат нищо общо с твоите. Но кое изобщо може да се сравни с тях? Да не искаш да получиш награда? Медал, на който да пише „Първа награда за понесени страдания“? Е, ти печелиш, Брадуел. Разбра ли? Ти печелиш.
- Не става дума за нас.
- Тогава престани да свеждаш всичко до нас.
- Трябва да прочистим главите си от най-очевидните и подвеждащи догадки. Нали не искаме да виждаме истината, каквато ни я представят. Искаме да я виждаме такава, каквато е - заедно със сенките, които я скриват. История на сенките.
- Точно така - отвръща Партридж, въпреки че гневът му още не е преминал, а и няма никаква представа как да прочисти главата си.