- Но колко години беше, когато избухнаха Детонациите?
- На осем и половина.
- Но тази картичка е за деветия ти рожден ден.
- Да, знам. Но баща ми така и не ми я даде.
- Знаела е, че тогава няма да бъде до теб, понеже ще е мъртва или...
- Все още жива някъде навън.
- Но защо само една картичка? Защо не е подготвила честитки и за останалите ти рождени дни?
- Може би това доказва, че е жива. Понеже е смятала, че на десетия ми рожден ден ще бъдем заедно.
- А може би това е единствената картичка, която баща ти е запазил -продължава Брадуел. - Щом вещите на майка ти са били в Купола още преди Детонациите, означава ли това, че сте стегнали багажа си и сте се преместили вътре преди взрива?
- Имахме право да вземем със себе си само няколко лични вещи - но не защото знаехме нещо за Детонациите, а просто така, за всеки случай.
- И това колко време преди Детонациите?
- Когато Детонациите избухнаха, бяхме на обиколка из Купола. Разглеждахме предвидения за нас малък апартамент. А аз оставих кутията с моите вещи - разни глупости, като например една видеоигра и плюшената играчка, която спечелих на една машина и смятах, че ми носи късмет - под двуетажното легло.
- Значи, когато всички сте внесли вътре малките си кутии с лични вещи, майка ти сигурно е знаела, че има вероятност да се разделите.
- Предполагам.
- Уилъкс може да е откраднал някои неща, преди да напусне жена си? Съвсем преднамерено. Ако това е вярно, значи, вещите са ценни. Дали не ги е скрил, защото е знаел, че са важни? И дали не е искал ти да ги намериш с надеждата, че ще събудят нещо в теб?
Брадуел навива музикаланата кутийка и я отваря.
- Ами тази мелодийка?
- Какво за нея?
- Напомня ли ти за нещо?
- Както казах, това е детска песничка, която, струва ми се, е измислена от нея. Не означава нищо.
Брадуел повдига огърлицата за златната верижка и наблюдава как лебедът се върти с широко разперени крила.
Партридж усеща енергията, която струи от Брадуел.
- Хрумна ли ти нещо? - пита Партридж. - Някакъв план?
Навън е задухал вятър и до тях достига трополенето на търкалящи се по земята строителни отпадъци. Брадуел поглежда нагоре, а после обратно към увитата около пръстите му огърлица.
- Знаеш ли какво ни трябва? - подхвърля Брадуел. - Информация за майка ти.
- Едва ли ще мога да отговоря на въпросите ти. Почти не я помня.
- Какво знаеш за нея?
- Тя беше много умна и красива. Била е млада, когато е срещнала баща ми.
Партридж взима картичката и започва да си играе с релефното
изображение на разноцветните балони.
- Бракът им щастлив ли беше?
- Това не е ли малко лично?
- Всичко може да се окаже важно - отвръща Брадуел.
- Мисля, че в известен смисъл бяха щастливи. Но не помня да съм ги виждал да се смеят заедно или да се целуват. Атмосферата вкъщи беше винаги, знам ли, някак скована. Отношенията им бяха формални. Прекалено учтиви. Струва ми се, че накрая тя го мразеше.
- Защо мислиш така?
Той се поколебава.
- Не знам. Понякога се случва на всички родители да изпитват омраза един към друг, нали?
- С какво се занимаваше майка ти?
- Беше лингвист - отвръща Партридж. - Говореше купища езици. Баща ми казваше, че владее свободно и езика на жестовете. На какъвто и език да говореше, просто не спираше да ръкомаха с ръце - той размахва ръце във въздуха. - Доколкото знам, когато съм бил малък, ме е взела със себе си в
Азия за една година. Била е там на работа, изскочила някаква възможност. Искала е да си върне обратно кариерата. Тогава съм бил бебе, на годинка, годинка и нещо.
- Това е странно. Не мислиш ли? Да оставиш съпруга си и едното си дете и да заминеш с бебето за Азия, където да работиш цяла година?
- Брат ми вече е ходел на детска градина.
- И все пак...
- Предполагам, че наистина е странно.
Партридж сяда в едното кресло и се обляга назад. Дали Брадуел не се опитва да го ядоса?
- Всъщност вече не знам кое е странно и кое нормално.
- Къде е сега брат ти?
- Мъртъв е - изрича бързо Партридж, сякаш това ще намали болката в гърдите му.
След кратка пауза Брадуел отвръща:
- Съжалявам за това - думите му прозвучават като извинение за много неща, като например, че е смятал живота на Партридж за лесен и безгрижен.
Вместо да си придаде важност, въпреки че знае, че може да го направи, Партридж отвръща само:
- Няма нищо.
- Как умря?
Партридж се оглежда наоколо, без да извръща глава. Погледът му започва да блуждае из стаята, обхождайки металните стени, куките, закачени на тавана, и висящите на тях животни, сандъка.