Партридж се чувства като замаян. Той подава на Брадуел малкия вързоп с дрехите и раницата си, от която е извадил предварително вещите на майка си.
- Ами ако ги прегледам внимателно? - казва той. - И бездруго мисля, че са чисти. - Започва да изследва с пръсти релфното изображение на картичката, проверявайки за чипове. Напипва малка твърда подутина. Навлажнява пръсти с език и изтрива най-горния слой на картичката. Хартиеното покритие се разкъсва и разпада. А под него се появява един съвсем мъничък чип -тънък като лист хартия, но от твърда, бяла пластмаса, миниатюрен сензор.
- По дяволите - възкликва Партридж. - Истинска ли е изобщо тази картичка? И дали въобще е написана от майка ми?
С бързи крачки описва кръг в средата на помещението.
- Гласингс получи разрешение за това посещение в архива - продължава той. - Учителят ми по световна история. Може би са искали да открадна тези неща. Може би са знаели, че ще го направя, и затова са ги сложили там.
- Картичката може да е истинка. А чипът да е поставен по-късно - Брадуел протяга ръка и Партридж пуска чипа в шепата му. - Ще им устроим хубава гоненица.
Брадуел прикрепя чипа към една телена жица с помощта на малко домашно приготвена епоксидна смола с остра миризма, която държи в бурканче. После освобождава резето на клетката с двете плъхоподобни животинчета. Изважда отвътре едноокия плъх и го притиска към гърдите си. Плъхът не спира да цвърчи, докато Брадуел увива жицата през средата на тялото му и я закрепва, усуквайки заедно двете крайчета. После отнася плъха до една тръба на пода, отвива капачката и пъха зверчето вътре. Партридж чува как плъхът тупва на дъното и се отдалечава, драскайки с нокти по тръбата.
Брадуел излива някаква силно миризлива течност върху дрехите в металната кофа. А Партридж навива музикалната кутийка за последен път.
Брадуел запалва дрехите в кофата. Лумват огнени езици.
Щом песента завършва, Партридж подава музикалната кутийка на Брадуел. Той я пуска вътре. Застанали един до друг, двамата наблюдават пламъците.
- Къде е снимката? - пита Брадуел.
- Какво? И нея ли?
Брадуел кима.
Партридж не я изважда от найлоновия плик. Няма сили дори да я погледне. За утеха му служи фактът, че образът от снимката е запечатан в съзнанието му. Вдига я над кофата и я пуска, отмествайки поглед настрани. Не иска да гледа как пламъците ще заличат лицето на майка му.
Тогава Партридж взима онази част от колието, където се намира синият скъпоценен камък, с непокътнатата халкичка и минаващата през нея верижка.
- Ами ако Преша се върне? - подхвърля Партридж. - Ще ми се да знае, че я търсим, че не сме я зарязали. Може да оставим тук едната половина от колието. Ние ще вземем половинката с надписа. А тя - тази със синия камък.
Брадуел се приближава до мястото, където е скрито оръжието. Той коленичи на пода, отстранява тухлите и изважда от дупката ножове, месарски сатъри, куки и един електрошоков пистолет.
- Не съм сигурен дали това е добра идея.
- Не мога да го изгоря - отвръща Партридж. - Просто не мога.
Брадуел преглежда оръжията.
- Добре. Запази едната част, а другата остави тук. Най-важното сега е да се придвижваме бързо. Колкото повече се бавим, толкова повече намаляват шансовете да я намерим - той пристяга месарския нож и куката с каишките -едната от вътрешната страна на якето му, а другата на колана.
- Къде отиваме? - пита Партридж.
- Има един-единствен човек, за когото съм сигурен, че не е под влиянието на Купола - казва Брадуел. - Тя живее в Разтопените земи, които се простират на голяма територия. Тя е единственият човек с власт, на когото можем да се доверим.
- Щом като Разтопените земи са толкова обширни - възразява Партридж, -тогава как ще я намерим?
- Не става по този начин - отвръща Брадуел, подавайки му месарска кука и нож. - Ние няма да я намерим. Тя ще намери нас.
Преша
Игра
ПРЕША СЕДИ НА РЪБА НА ЛЕГЛОТО СИ и чака. Какво? Няма никаква представа. Сега има своя собствена зелена униформа. Точно по мярка. Панталонът е с басти и маншети на крачолите. А когато се движи, маншетите докосват леко обувките й. Обувките са тежки и твърди. Тя размърдва пръстите на краката си вътре в тях. Чорапите са вълнени и топли. Сабото изобщо не й липсва. Никога не би споделила с дядо си, но тя обича тези обувки, които са здрави и не се изхлузват от краката.
Срамува се да признае колко добре се чувства в тези дрехи - топли и по мярка. Дядо й веднъж й разказа за снимката, която родителите й направили на първия ден в детската градина - пременена в униформа и застанала до едно дърво на двора. А с тази униформа сега се чувства сигурна и защитена. Тя е част от цяла една армия. Има на кого да разчита. Ненавижда се за това неопровержимо чувство за принадлежност. Та тя мрази ОСР. Наистина ги мрази. Но тъмната й тайна, която не би споделила с никого, особено с Брадуел, е, че обича униформата.