Надзирателката я придружава по един коридор, след което я извежда навън през една задна врата и Преша се озовава на студа. Преди обед е. Преша се учудва, че е изгубила представа за времето.
Отсреща се вижда склон, обрасъл с гора, опожарена и оголена от Детонациите. Представя си каква е била гората преди - високи дървета, прехвърчащи птички, шумолящи листа.
- Преди сигурно е било красиво тук - казва тя.
- Моля? - отвръща надзирателката.
Преша се чувства неловко. Вече съжалява за изречените на глас думи.
- Нищо.
- Ето там. Виждаш ли го? - казва й надзирателката.
Сред сенките Преша зърва Ел Капитан. Заради брат си, Хелмут, от това разстояние изглежда, сякаш е гърбав. Крайчето на запалената му цигара проблясва. На гърдите му лежи пушка, чийто ремък ги опасва и двамата.
Преша се обръща към надзирателката.
- Играта навън ли се играе? - нима бе очаквала игра на карти? Дядо й веднъж й обясни как се играе билярд - разказа й за цветните топки, за ударите по борда, ъгловите джобове и щеките.
- Аха, навън - отвръща надзирателката.
Преша не си пада по горите и шубраците.
- Как се нарича играта? - пита тя.
- Играта - отвръща надзирателката.
Въпреки че не й харесва начина, по който жената изрича думата, Преша се опитва да запази спокойствие.
- Много оригинално. Все едно да кръстиш котката си Котка.
Жената се втренчва в нея за миг с празен поглед, след което й подава якето, което до този момент е носила преметнато през ръката си.
- За мен ли е?
- Облечи го.
- Благодаря.
Надзирателката не отговаря. Вместо това влиза вътре и затваря вратата.
Преша веднага харесва якето - начина, по който се издува около нея, сякаш е обвита от топъл бухнал хляб. През него не прониква нищо, нито студът, нито вятърът, който ту се усилва, ту замира. Хората трябва да се научат да оценяват дребните неща, простите удоволствия. Това е единственото, което я интересува в този момент. Облечена е с топло яке, а понякога трябва да бъдеш благодарен за онова, което имаш. Кога за последен път й е било така приятно топло? Дава си сметка, че би могла да умре тук. Цялата тази история с офицерския чин е прах в очите. Не е изключено тъкмо тя да се окаже мишената в Играта. И Преша го знае. Но поне, казва си тя, ще умре облечена с топло яке.
Поема надолу по склона, чудейки се как трябва да се обръща към Ел Капитан. Така ли трябва да го нарича, Ел Капитан? Доста странно име. Дали не го е измислил сам? Ако го нарича Ел Капитан, няма ли да звучи леко изкуствено, или, още по-лошо, неискрено? Не би искала той да си мисли, че му се подиграва. Освен това е въпрос на време да осъзнае, че нищо съществено не я свързва с Чистия. Тя просто го срещна на улицата. А след това го заведе до предишния му дом, тънещ сега в разруха. А докато Ел Капитан проумее каква е истината, Преша ще се постарае някак да му влезе под кожата. В крайна сметка решава изобщо да не се обръща към него по име.
Щом стига до подножието на хълма, тя застава пред него, колебаейки се как да започне. Ел Капитан продължава да пуши, а брат му се втренчва в нея с широко разположените си очи.
На лицето на Ел Капитан е изписано отвращение и умора. Измерва я косо с поглед и поклаща глава, сякаш има нещо, което не му е по вкуса, но все пак отстъпва. След това подава една пушка на Преша с думите:
- Предполагам, че не можеш да стреляш.
Преша държи пушката така, сякаш е музикален инструмент или лопата. Никога досега не е виждала оръжие толкова отблизо, а още по-малко е държала.
- Досега не съм имала това удоволствие - отвръща тя.
- Ето така - казва Ел Капитан и грубо измъква пушката от ръката й. После й показва как да държи оръжието и да гледа през мерника, след което й я връща обратно.
Със здравата си ръка Преша придържа спусъка, използвайки главата на куклата като опора за дългата част на пушката.
Забелязва, че Ел Капитан е леко смутен заради куклената глава. Но той е свикнал с деформациите. Освен това със сигурност е чул достатъчно коментари по свой адрес. Все пак става дума за мъж, който носи брат си на гръб?
- Можеш ли поне да я свиеш в китка, за по-сигурен захват?
Разбира се, че може. През всички тези години бе поработила доста върху захвата си.
Но после побутва единия й лакът, коригирайки стойката й. За момент й се струва, че той се държи почти като по-голям брат, и тогава Преша си спомня как дядо й я учеше да замахва с въображаем стик за голф, обвил я с ръце и преплел пръсти около нейните. Едно време имало безкрайни полегати зелени морави, разказваше й той, а голф играчите понякога носели малки шапчици с пухкави топчета отгоре. Ала внимателното отношение не продължава дълго. Ел Капитан я поглежда и казва: